Вместо да говори за нея сдържано като Раул, вместо, подобно на виконта, да щади достойно приличието в името на дълга, дьо Вард засягаше винаги в душата на графа звучната струна на младежката смелост и егоистичната гордост.
И така, една вечер, при престоя в Мант, дьо Гиш и дьо Вард разговаряха, облегнати на една ограда, Бъкингам и Раул разговаряха също, като се разхождаха, Маникан ухажваше кралицата и принцесата, които се държеха с него неофициално поради гъвкавостта на ума му, добродушните му учтиви обноски и сговорчивия му характер.
— Признай си — каза дьо Вард на графа, — че си много болен и че наставникът ти не може да те излекува.
— Не те разбирам — рече графът.
— А е лесно да се разбере: ти съхнеш от любов.
— Лудост, дьо Вард, лудост!
— Това би било лудост, да, съгласен съм с това, ако нейно височество беше равнодушна към мъките ти; но тя ги забелязва до такава степен, че просто се излага; наистина аз се страхувам да не би твоят наставник господин дьо Бражелон да ви издаде двамата, когато пристигнем в Париж.
— Дьо Вард, дьо Вард! Пак нападка срещу Бражелон!
— Хайде, стига детинщини — полугласно продължи злият гений на графа, — ти знаеш също тъй добре като мене какво искам да кажа; впрочем ти виждаш отлично, че погледът на принцесата се смекчава, когато тя говори с тебе; по звука на гласа й ти разбираш, че й е приятно да те слуша; ти чувствуваш, че тя се опива от стиховете, които и декламираш, и няма да отречеш, че всяка сутрин ти казва, че е спала зле.
— Така е, дьо Вард, така е. Но защо ми казваш всичко това?
— Нима не е важно да виждаме ясно нещата?
— Не, когато онова, което виждаме, може да ни подлуди.
И се обърна неспокойно към страната на принцесата, сякаш, отхвърляйки подмятанията на дьо Вард, искаше да намери потвърждение в очите й.
— Аха — каза дьо Вард, — гледай, тя те вика, виждаш ли? Хайде, възползувай се от случая, наставникът го няма.
Дьо Гиш не можа да издържи; непреодолимо чувство го влечеше към принцесата.
Дьо Вард погледна с усмивка как се отдалечава.
— Вие се лъжете, господине — внезапно каза Раул, като се прекачи през оградата, където миг преди това се бяха облегнали двамата събеседници, — наставникът е тук и ви слуша.
Дьо Вард позна гласа на Раул, без да има нужда да се обърне, изтегли шпагата си наполовина.
— Сложете обратно шпагата в ножницата — каза Раул. — Вие знаете, че през време на пътуването ни всяка проява от тоя род ще бъде безполезна, Сложете обратно шпагата, но скрийте и езика си. Защо вливате в сърцето на човека, когото наричате приятел, жлъчката, която трови вашето сърце? Мене искате да накарате да мразя един честен човек, приятел на баща ми и на близките ми. Графа искате да накарате да обикне една жена, предназначена за вашия господар. Наистина, господине, вие бихте били предател и подлец в очите ми, ако съвсем основателно не гледах на вас като на луд.
— Господине — извика излезлият от кожата си дьо Вард, — значи не съм се излъгал, като ви нарекох наставник! Тонът, с който си служите, и начинът, по който постъпвате, са на йезуит с камшик, а не на благородник. И така, откажете се от тях, моля ви се, по отношение на мене. Аз мразя господин д’Артанян, защото извърши подлост спрямо баща ми.
— Вие лъжете, господине — каза Раул студено.
— О — извика дьо Вард, — вие ме изобличавате в лъжа, господине?
— Защо не, щом това, което казвате, не е вярно?
— Вие ме изобличавате в лъжа и не вземате шпагата в ръка?
— Господине, аз си дадох дума да ви убия само след като предадем нейно височество на съпруга й.
— Да ме убиете? О, вашият камшик не може да убие, господин педант.
— Разбира се, че не — студено възрази Раул, — но шпагата на д’Артанян убива; и не само тая шпага е в моите ръце, господине, но той сам ме научи да си служа с нея; именно с тая шпага, господине, когато му дойде времето, аз ще отмъстя за името му, оскърбено от вас.
— Господине, господине — извика дьо Вард, — внимавайте! Ако не ми дадете удовлетворение веднага, всички средства за отмъщение ще бъдат добри за мене.
— Охо, господине — рече Бъкингам, като се появи неочаквано на сцената, — ето една заплаха, която граничи с убийство и която следователно не подобава на един благородник.
— Какво казвате, господин херцог? — попита дьо Вард, като се обърна.
— Казвам, че вашите думи звучат зле за английските ми уши.