— Казах: кавалерът.
— Значи при нейно височество е назначен кавалер за придружаване?
— Ех, струва ми се, че виждате това като мене; погледнете само как се смеят и шегуват двамата.
— Тримата.
— Как, тримата?
— Без съмнение; ти виждаш, че дьо Гиш участвува в разговора им.
— Разбира се!… Да, виждам… Но какво доказва това?… Че нейно височество има двама кавалери, а не един.
— Ти отравяш всичко, усойнице.
— Нищо не отравям… Ах, монсеньор, какъв своенравен характер имате! Хората от името на Франция приемат най-радушно бъдещата ви съпруга, а вие сте недоволен.
Херцог д’Орлеан се страхуваше от сатиричните забележки на дьо Лорен, когато виждаше, че любимецът му има настроение да се подиграва.
Той пресече тия забележки.
— Принцесата е хубава — забеляза той небрежно, сякаш ставаше дума за чужда жена.
— Да — отговори кавалерът със същия тон.
— Ти каза това „да“ като „не“. А, струва ми се, че тя има много хубави черни очи.
— Малки.
— Наистина, но блестящи. Има хубава фигура.
— Е, фигурата не е блестяща, монсеньор.
— Не отричам. Видът е благороден.
— Но лицето е мършаво.
— Зъбите ми се струват възхитителни.
— Лесно се виждат. Слава богу, устата е достатъчно голяма! Положително, монсеньор, не бях прав: вие сте по-хубав от жена си.
— А намираш ли, че съм по-хубав и от тоя Бъкингам?
— О, да, и той чувствува това; погледнете, той се мъчи с удвоена жар да ухажва нейно височество, за да не го затъмните.
Негово височество направи нетърпеливо движение; но като видя тържествуваща усмивка върху устните на кавалера, той сдържа спусналия се напред кон и го накара да върви равен ход.
— Впрочем — каза той — защо ще се занимавам с братовчедката ми? Нима не я познавам? Нима не съм се възпитавал заедно с нея? Нима не съм я виждал като дете в Лувър?
— Ах, извинете, ваше височество, в нея е станала промяна — забеляза кавалерът. — По онова време, за което говорите, тя не беше толкова блестяща и главно не толкова горда. Помните ли оная вечер, монсеньор, когато кралят не пожела да танцува с нея, защото я намираше грозна и лошо облечена?
При тия думи херцог д’Орлеан се намръщи. Действително не беше много ласкателно за него да се жени за принцеса, която кралят беше пренебрегнал на младини.
Може би той щеше да отговори на любимеца си, но в тоя миг дьо Гиш остави каретата, за да се приближи до принца.
Графът следеше отдалече негово височество и любимеца му и напрягаше слуха си, като се мъчеше да отгатне думите, които те си разменяха.
От коварство ли, или от безсрамие дьо Лорен не сметна за нужно да се прикрива.
— Графе — рече той, — вие имате добър вкус.
— Благодаря за комплимента — отговори дьо Гиш. — Но по какъв повод ми казвате това?
— Ех, попитайте негово височество.
— Аз намирам — отговори принцът, — че това е вярно и че дьо Гиш знае добре за какъв съвършен кавалер го смятам.
— Щом това се установи, аз продължавам, графе — рече дьо Лорен. — Вие сте край нейно височество от една седмица, нали?
— Разбира се — отвърна дьо Гиш, като се изчерви неволно.
— Е добре, кажете ни откровено какво мислите за нея.
— За нея?
— Да, за външността й, за ума и, изобщо за нея. Смаян от тоя въпрос, дьо Гиш не можа да отговори веднага.
— Хайде, хайде, дьо Гиш — със смях продължи дьо Лорен, — кажи какво мислиш, бъди откровен: негово височество заповядва.
— Да, да бъди откровен — каза принцът.
Дьо Гиш промърмори няколко неразбираеми думи.
— Зная добре, че това е много деликатен въпрос — продължи негово височество. — Но ти знаеш, че на мене може да се каже всичко. Как я намираш?
За да скрие това, което ставаше в него, дьо Гиш прибягна до единствената защита на изненадан човек: излъга.
— Аз не намирам нейно височество нито за хубава, нито за нехубава — отговори той. — Но по-скоро е хубава, отколкото нехубава.
— Ех, драги графе — извика дьо Лорен, — и това казвате вие, който се възхищавахте толкова от портрета й!
Дьо Гиш се изчерви до ушите. За щастие малко буйният му кон се хвърли настрана и му помогна да скрие тая червенина.
— Портретът? — попита той, като се върна на предишното си място. — Какъв портрет?
Дьо Лорен не сваляше поглед от него.
— Да, портретът. Нима миниатюрата не прилича на нея?
— Не зная. Забравих тоя портрет; изличил се е от ума ми.
— А при това той ви направи силно впечатление — забеляза дьо Лорен.
— Възможно е.
— Умна ли е поне? — попита принцът.
— Както изглежда, да, монсеньор.
— А херцог Бъкингам умен ли е? — запита дьо Лорен.
— Не зная.
— Аз смятам, че е умен — каза дьо Лорен, — защото кара нейно височество да се смее и защото тя, изглежда, приказва с него с голямо удоволствие, а това не е присъщо на една умна жена, когато се намира в компанията на глупак.