— Господин дьо Маликорн.
„Какво съм му потрябвал на тоя Маликорн?“ — помисли си Раул.
— Нека почака — каза той.
— Господинът пристига от Блоа — прибави слугата.
— А, нека влезе! — извика Раул живо.
Маликорн влезе, сияещ като звезда и с великолепна шпага.
Той се поклони грациозно и каза:
— Господин дьо Бражелон, нося ви хиляди поздрави от една дама.
Раул се изчерви.
— От една дама — повтори той, — от една дама от Блоа?
— Да, господине, от госпожица дьо Монтале.
— А, благодаря, господине, сега ви познах — рече Раул. — А какво желае от мене госпожица дьо Монтале?
Маликорн извади от джоба си четири писма и ги подаде на Раул.
— Моите писма! Възможно ли е? — каза Раул, като побледня. — Моите писма, и неразпечатани!
— Господине, тия писма не завариха в Блоа лицето, до което ги бяхте адресирали; връщат ви ги.
— Госпожица дьо Ла Валиер е заминала от Блоа? — извика Раул.
— Да, преди една седмица.
— А де е сега?
— Навярно е в Париж, господине.
— Но как са узнали, че тия писма са от мене?
— Госпожица дьо Монтале позна почерка и печата ви — отвърна Маликорн.
Раул почервеня и се усмихна.
— Това е много мило от страна на госпожица Ор — каза той, — тя е като по-преди добра и очарователна.
— Да, господине.
— Тя би трябвало да ми даде точни сведения за госпожица дьо Ла Валиер. Мъчно бих могъл да я намеря в тоя грамаден Париж.
Маликорн извади друг плик от джоба си.
— Може би — рече той — в това писмо ще намерите онова, което желаете да знаете.
Раул счупи бързо печата. Почеркът беше на госпожица Ор. Ето какво съдържаше писмото:
„Париж, Пале Роял, денят на брачния обряд“.
— Какво значи това? — обърна се Раул към Маликорн. — Знаете ли, господине?
— Да, господин виконте.
— За бога, кажете ми тогава!
— Не мога, господине.
— Защо?
— Защото госпожица Ор ми забрани да кажа това. Раул погледна тоя особен човек и не каза нищо.
— Поне — продължи той — приятно или неприятно ще бъде за мене?
— Ще видите.
— Вие пазите строго тайните си.
— Господине, една добрина.
— В замяна на тая, която ми отказвате?
— Именно.
— Говорете.
— Имам най-силно желание да видя сватбената церемония, а нямам входна карта, макар че направих всичко, за да си набавя. Бихте ли могли да ме въведете?
— Разбира се.
— Услужете ми, господин виконте, много ви се моля.
— На драго сърце, господине; елате с мене.
— Ваш покорен слуга, господине.
— Аз смятах, че сте приятел на господин дьо Маникан, а?
— Да, господине. Но тая сутрин, като гледах как се облича, аз катурнах едно шишенце с лак върху новия му костюм и той се нахвърли върху мене с шпага в ръка тъй разпалено, че се видях принуден да бягам. Щеше да ме убие. Ето защо не му поисках карта.
— Ясно — каза Раул. — Зная, че Маникан е способен да убие човека, който е имал нещастието да извърши такова престъпление пред очите му; но аз ще поправя злото по отношение на вас; ей сега ще си сложа мантията и с удоволствие ще ви стана спътник и водач.
LXXXIX
ИЗНЕНАДАТА НА ГОСПОЖИЦА ДЬО МОНТАЛЕ
Принцесата беше венчана в черквата на Пале Роял в присъствието на строго избрани придворни.
Макар че присъствието в черквата да се смяташе за голямо благоволение, Раул, верен на обещанието си, въведе Маликорн, който жадуваше да се наслади на любопитната гледка.
След като изпълни задължението си, Раул се приближи до дьо Гиш; в противоположност на великолепния му костюм, лицето на графа беше помрачено до такава степен от скръб, че само херцог Бъкингам би могъл да се състезава с него по бледина и обезсърчение.
— Внимавай, графе — каза Раул, като се приближи до приятеля си и се приготви да го подкрепи, когато архиепископът благославяше съпружеската двойка.
Действително господин принц дьо Конде гледаше с любопитство двете въплъщения на отчаянието, които стояха като кариатиди от двете страни в средната част на черквата.
Графът почна да обръща по-голямо внимание на себе си.
След като се свърши обрядът, кралят и кралицата минаха в големия салон, където им бяха представени нейно височество и свитата й.
Всички забелязаха, че кралят, който изглеждаше възхитен от външността на снаха си, й направи най-искрени комплименти.
Всички забелязаха, че Ана Австрийска, която впери дълъг и мечтателен поглед в Бъкингам, се наведе към госпожа дьо Мотвил и й каза:
— Не намирате ли, че той прилича на баща си? Най-после всички забелязаха, че негово височество наблюдаваше всички и изглеждаше много недоволен.