След приемането на високите особи и на посланиците негово височество поиска позволение от краля да му представи, на него и на нейно височество, новия си щат.
— Знаете ли, виконте — съвсем тихо попита принц дьо Конде, като се обърна към Раул, — дали щатът е съставен от човек с вкус и дали ще видим прилични лица?
— Съвсем не зная, монсеньор — отговори Раул.
— О, вие се преструвате!
— Как така, монсеньор?
— Вие сте приятел на дьо Гиш, който е един от приятелите на принца.
— Вярно е, монсеньор, но тъй като това не ме интересуваше, не запитах дьо Гиш, а той от своя страна, като не го попитах, не ми каза нищо.
— Но Маникан?
— Наистина аз видях господин дьо Маникан в Хавър и по пътя, но и него питах толкова, колкото и дьо Гиш. Впрочем господин дьо Маникан е второстепенно лице и едва ли знае нещо по тоя въпрос.
— Ех, драги ми виконте, от небето ли падате? — каза принц дьо Конде. — В подобен случай именно второстепенните лица играят главна роля и ето доказателството: почти всичко е ставало по съвета на господин Маникан, даден на дьо Гиш, и по съвета на дьо Гиш, даван на негово височество.
— Е добре, монсеньор, съвсем не знаех това — отвърна Раул — и имам честта за първи път да го чуя от ваше височество.
— Вярвам ви напълно, макар че е невероятно; впрочем няма да чакаме дълго: ето и летящия ескадрон, както казваше милата кралица Катерина. Ей богу, хубави лица!
Наистина цяла тълпа млади момичета влизаше в залата под предводителството на госпожа дьо Навай. И трябва да кажем за чест на Маникан, ако действително при избирането беше играл ролята, която му приписваше принц дьо Конде, че бе действувал добре: картината можеше да очарова хората, които като принц дьо Конде бяха ценители на всички видове хубост. Една млада руса жена на двадесет-двадесет и една година с големи сини очи, които изпускаха ослепителни пламъци, вървеше първа и бе представена първа.
— Госпожица дьо Тоне Шарант — каза старата госпожа дьо Навай на негово височество.
И негово височество повтори, като се поклони на нейно височество:
— Госпожица дьо Тоне Шарант.
— Аха, тая ми се вижда много приятна — каза принц дьо Конде, като се обърна към Раул. — Номер едно.
— Наистина е хубава — забеляза Бражелон, — макар че има малко високомерен вид.
— Е, знаем го тоя вид, виконте; след три месеца ще бъде опитомена; но гледайте, ето още една хубавица.
— О — рече Раул, — тая хубавица ми е позната!
— Госпожица Ор дьо Монтале — каза госпожа дьо Навай.
Името и презимето бяха повторени добросъвестно от негово височество.
— Боже господи! — извика Раул, като впери слисан поглед към входната врата.
— Какво има? — попита принц дьо Конде. — Госпожица Ор дьо Монтале ли ви накара да изпуснете едно такова „Боже господи“?
— Не, монсеньор, не — отговори Раул силно побледнял и разтреперан.
— Ако не е госпожица Ор дьо Монтале, тогава е тая очарователна блондинка, която върви след нея. Хубави очи, бога ми! Малко слабичка, но очарователна.
— Госпожица дьо ла Бом Льоблан дьо Ла Валиер — каза госпожа дьо Назай.
Очите на Раул се премрежиха при това име, което отекна до дъното на сърцето му.
Той не виждаше и не чуваше вече нищо. Като видя, че Раул стана ням слушател на шеговитите му забележки, принц дьо Конде отиде да види по-отблизо хубавите млади момичета, които беше преценил от пръв поглед.
— Луиз тук! Луиз почетна госпожица на нейно височество! — шепнеше Раул.
И очите му, на които просто не можеше да повярва, поглеждаха ту Луиз, ту Монтале.
Впрочем госпожица дьо Монтале се беше освободила от привидната си свенливост, която й беше необходима само в минутата на представянето и на поклоните. От своето ъгълче тя разглеждаше доста уверено всички присъствуващи и като намери Раул, почна да се забавлява със силното учудване, в което нейното присъствие и присъствието на приятелката й бяха хвърлили клетия влюбен.
Раул се опитваше да избегне тоя закачлив, лукав и насмешлив поглед, който го измъчваше, но въпреки това постоянно го ловеше въпросително.
А Луиз, било от природна свенливост, било от някаква друга, необяснима за Раул причина, стоеше с наведени очи; смутена, заслепена, дишайки бързо, тя се мъчеше да отстъпи колкото се може по-далече, като не обръщаше внимание на побутванията с лакът от страна на Монтале.
Всичко това беше истинска загадка за Раул и клетият виконт би дал какво ли не, за да узнае разрешението й.
Но край него нямаше никой, който да му обясни тайната; дори Маликорн, малко смутен от тоя голям брой знатни хора и доста слисан от насмешливите погледи на Монтале, беше описал кръг и полека-лека бе застанал на няколко крачки от принц дьо Конде, зад групата почетни госпожици; сега той можеше почти да чува гласа на госпожица Ор — планета, която го притегляше като скромен спътник.