Само усмивката му промени израза си: от открита стана насмешлива.
— Обяснение ли искате, господин Раул? — попита Монтале.
— Разбира се, интересно е да се чуе, струва ми се. Госпожица дьо Ла Валиер — почетна госпожица на нейно височество!
— А защо да не бъде почетна госпожица като мене? — попита Монтале.
— Приемете моите поздравления, госпожици — каза Раул, на когото се стори, че не искат да му отговорят направо.
— Вие казвате това с подчертано ласкателски вид, господин виконте.
— Аз ли?
— Но, разбира се! Нека каже и Луиз.
— Може би господин дьо Бражелон мисли, че това място е прекалено високо за мене — рече Луиз, като се запъваше.
— О, съвсем не, госпожице! — разпалено възрази Раул. — Вие знаете много добре, че не мисля това. Не бих се учудил, ако заемехте трона на кралица, а още повече пък мястото на почетна госпожица. Учудвам се само, че узнах това едва днес, и то случайно.
— Ах, наистина — отговори Монтале с обикновеното си лекомислие. — Ти не разбираш нищо, а и не можеш да разбереш. Господин дьо Бражелон ти писа четири писма, но по това време в Блоа беше само майка ти; аз не исках тия писма да паднат в ръцете и, пипнах ги и ги върнах на господин Раул; по тоя начин той мислеше, че си в Блоа, когато ти беше в Париж, и главно не знаеше, че положението ти се е променило.
— Как! Нима ти не предупреди господин Раул, както те бях помолила? — извика Луиз.
— Хайде де! За да прояви строгост, за да каже неоспорими истини, за да разруши всичко, което успяхме да направим с толкова труд? О, не, разбира се!
— Значи съм много строг? — попита Раул.
— Впрочем мислех, че така е най-добре — продължи Монтале. — Аз заминавах за Париж, вие не бяхте там, Луиз се късаше от плач; тълкувайте това както си искате; аз помолих покровителя ми, този, който ми беше издействувал грамотата, да поиска грамота и за Луиз; грамотата дойде. Луиз замина, за да си поръча рокли; аз останах, тъй като си имах необходимите дрехи; получих писмата ви и ви ги върнах, като прибавих няколко думи с обещание за изненада. Ето ви изненадата, драги господине; струва ми се, че не е лоша; не искайте друго. Хайде, господин Маликорн, време е да оставим тия млади хора сами; те имат да си казват много неща; дайте ми ръката си; надявам се, че това е голяма чест за вас, господин Маликорн.
— Извинете, госпожице — каза Раул, като спря палавото младо момиче и придаде на думите си сериозност, която се различаваше силно от тона на Монтале; — извинете, но мога ли да узная името на вашия покровител? Защото ако ви покровителствуват на известни основания…
Раул се поклони.
— … не виждам същите причини да бъде покровителствувана госпожица дьо Ла Валиер.
— Боже мой, господин Раул — простодушно каза Луиз, — работата е много проста и аз не виждам защо да не ви го кажа това сама… Моят покровител е господин Маликорн.
За миг Раул се вцепени, като се питаше дали не се подиграват с него; после се обърна, за да запита Маликорн. Но младият човек беше вече далеч, отведен от Монтале.
Госпожица дьо Ла Валиер направи крачка, за да последва приятелката си; но Раул я задържа с кротка властност.
— Много ви се моля, Луиз — каза той, — още една дума.
— Но, господин Раул — отговори Луиз почервеняла, — ние сме сами… Всички си отидоха… Ще се безпокоят, ще ни търсят.
— Не се страхувайте — рече младият човек с усмивка, — нито вие, нито аз сме достатъчно важни лица, за да се забележи отсъствието ни.
— Но службата ми, господин Раул?
— Успокойте се, госпожице, аз зная придворните обичаи; вашата служба ще започне едва утре; значи остават ви няколко минути и през това време можете да ми дадете обяснението, което ще имам честта да ви поискам.
— Колко сте сериозен, господин Раул! — каза Луиз силно обезпокоена.
— Причината е, че положението е сериозно, госпожице. Слушате ли ме?
— Слушам ви; само че, господине, повтарям ви, ние сме съвсем сами.
— Имате право — рече Раул.
И като подаде ръка, той заведе младото момиче в галерията до приемната зала, прозорците на която гледаха към площада.
Всички се трупаха при средния прозорец с външен балкон, откъдето можеха да се виждат подробностите на бавните приготовления за заминаването.
Раул отвори един от страничните прозорци и се спря край него насаме с госпожица дьо Ла Валиер.
— Луиз — каза той, — вие знаете, че от детинство ви обичах силно като сестра и че бяхте довереница на всичките ми скърби, пазителка на всичките ми надежди.
— Да — отговори тя тихо, — да, господин Раул, зная това.
— От своя страна вие имахте навик да ми засвидетелствувате същото приятелство, същото доверие. Защо при тая среща не ми бяхте приятелка? Защо нямахте доверие в мене?