Ла Валиер не отговори нищо.
— Аз мислех, че ме обичате — рече Раул, гласът на когото трепереше все повече и повече; — мислех, че сте се съгласили на всички планове, които крояхме заедно за щастието ни, когато двамата се разхождахме по големите алеи на Кур Шеверки и под тополите по пътя за Блоа. Вие не отговаряте, Луиз?
Той млъкна за миг, а след това попита, като едва дишаше:
— Да не би вече да не ме обичате?
— Не казвам това — каза Луиз съвсем тихо.
— О, отговорете ми, моля ви се: у вас са всичките ми надежди; избрах ви за скромните ви и мили обноски. Пазете се да не се заслепите, Луиз, сега, когато ще живеете сред двора, където всичко чисто се покварява, където всичко младо се състарява бързо. Луиз, запушете ушите си, за да не чувате думите наоколо, затворете очите си, за да не виждате примерите, стиснете устните си, за да не вдишвате развращаващия въздух. Без лъжи, без извъртания, Луиз, кажете ми: трябва ли да вярвам това, което каза госпожица дьо Монтале? Луиз, наистина ли дойдохте в Париж, защото не бях вече в Блоа?
Ла Валиер се изчерви и закри лицето си с ръце. — Да — извика Раул екзалтиран, — да, вие дойдохте за това, нали? О, аз ви обичам така, както никога не съм ви обичал! Благодаря ви, Луиз, за тая преданост; но трябва да взема мерки, за да ви защитя от всички оскърбления, да ви предпазя от най-малкото петно. Луиз, една почетна госпожица при двора на млада принцеса, при днешните леки нрави и непостоянни любовни увлечения, една почетна госпожица е в центъра на нападенията без никаква защита; тая обстановка не е за вас: трябва да се омъжите, за да бъдете уважавана.
— Да се омъжа?
— Да.
— Боже мой!
— Ето ръката ми, Луиз, сложете вашата в нея.
— Но баща ви?
— Баща ми ми дава пълна свобода.
— Все пак…
— Разбирам съмненията ви, Луиз; ще се посъветвам с баща ми.
— О, господин Раул, размислете, почакайте.
— Да чакам е невъзможно, а да размислям, Луиз… да размислям, когато става въпрос за вас, би било оскърбление; вашата ръка, мила Луиз, аз съм господар на себе си; баща ми ще даде съгласието си, обещавам ви това; вашата ръка, не ме карайте да чакам; отговорете ми с една дума, една-единствена, иначе ще помисля, че за да се промените завинаги, е била достатъчна една-единствена крачка в двореца, че са били достатъчни един повей на благоволение, една усмивка на кралиците, един поглед на краля.
Щом Раул произнесе последната дума, Луиз побледня смъртно — навярно се уплаши от екзалтацията на младия човек.
И с движение, бързо като мисълта, тя сложи двете си ръце в ръцете на Раул.
След това избяга, без да прибави нито думичка, и изчезна, без да погледне назад.
Раул затрепера с цялото си тяло при допира на ръцете й.
Той прие това движение за тържествена клетва, която любовта изтръгна от моминската свенливост.
XC
СЪГЛАСИЕТО НА АТОС
Раул излезе от Пале Роял с намерения, изпълнението на които не можеше да отлага.
Още в двора той се качи на кон и пое пътя към Блоа, докато в двореца, за голяма радост на придворните и голямо отчаяние на дьо Гиш и дьо Бъкингам, завършваше тържеството по бракосъчетанието на негово височество и английската принцеса.
Раул бързаше; след осемнадесет часа той пристигна в Блоа.
По пътя подготви най-добрите си доводи.
Треската е също неопровержим довод, а Раул имат ще треска.
Атос седеше в кабинета си и прибавяше няколко страници към мемоарите си, когато Гримо въведе Раул.
От пръв поглед проницателният благородник видя нещо необикновено в държането на сина си.
— Струва ми се, че идвате по важна работа — каза той, след като го прегърна и го покани с ръка да седне.
— Да, господине — отговори младият човек, — и ви моля да ме изслушате с това благосклонно внимание, което никога не сте ми отказвали.
— Говорете, Раул.
— Господине, ето каква е работата, без всякакви предговори, недостойни за такъв човек като вас: госпожица дьо Ла Валиер е в Париж като почетна госпожица на нейно височество; аз проверих добре чувствата си; обичам госпожица дьо Ла Валиер повече от всичко на света и не искам да я оставям на такова място, където доброто име и добродетелта й могат да се изложат на опасност; затова желая да се оженя за нея, господине, и дойдох да ви искам съгласието за тоя брак.
Атос изслуша това признание мълчаливо и с крайна сдържаност.
Раул започна речта си, като се мъчеше да говори съвсем хладнокръвно, а завърши с най-очебийно вълнение при всяка дума.
Атос впери в Бражелон дълбок поглед, замъглен от известна тъга.