— Значи вие размислихте добре? — попита той.
— Да, господине.
— Струва ми се, че ви казах вече мнението си за тоя брак.
— Зная го, господине — съвсем тихо рече Раул. — Но вие отговорихте, че ако настоявам…
— И вие настоявате? Бражелон отговори почти нечуто:
— Да.
— Действително, господине — спокойно продължи Атос, — страстта ви трябва да е много силна, щом въпреки нежеланието ми към тоя брак вие продължавате да го желаете.
Раул изтри потта от челото си, при което ръката му трепереше силно.
Атос го погледна и съжалението се вмъкна в сърцето му.
— Добре — каза той, като стана, — моите лични чувства нямат никакво значение, щом се отнася за вашите; вие имате нужда от мене, аз съм ваш И така, какво желаете от мене?
— О, вашата снизходителност, господине, най-напред вашата снизходителност — каза Раул и му улови ръцете.
— Вие се заблуждавате относно моите чувства към вас, Раул — отговори графът. — В моето сърце живее нещо повече от снизходителност.
Раул целуна с най-голяма синовна обич ръката, която държеше.
— Хайде, хайде — продължи Атос, — кажете, Раул, какво трябва да подпиша? Аз съм готов.
— О, нищо, господине, нищо; само би било добре да си направите труда да пишете на краля и да поискате от негово величество, на когото служа, позволение да се оженя за госпожица дьо Ла Валиер.
— Добре, това е хубава мисъл, Раул. Действително след мене, или по-скоро преди мене, вие имате друг господар; тоя господар е кралят; следователно вие се подчинявате на двойно изпитание; това е редно.
— О, господине!
— Веднага ще изпълня молбата ви, Раул.
Графът се приближи до прозореца, наведе се леко навън и извика:
— Гримо!
Гримо, който подкастряше един свод от ясмин, подаде глава.
— Конете ми! — продължи графът.
— Какво значи тая заповед, господине?
— Че заминаваме след два часа.
— Закъде?
— За Париж.
— Как за Париж! Вие идвате в Париж?
— Нима кралят не е в Париж?
— Без съмнение, в Париж е.
— Е добре, не трябва ли да отидем там? Да не би да сте си загубили ума?
— Но, господине — каза Раул, почти уплашен от отстъпчивостта на баща си, — аз не искам да ви причинявам такова безпокойство и едно просто писмо…
— Раул, вие се заблуждавате и ми придавате прекалено голямо значение; един прост благородник като мене не може да пише на краля си: това е неприлично. Аз искам и трябва да говоря на негово величество. Ще го направя. Ние ще заминем заедно, Раул.
— О, колко сте добър, господине!
— Според вас, как е настроен негово величество?
— Към мене ли, господине?
— Да.
— О, превъзходно!
— Той ли ви каза това?
— Да, лично.
— По какъв случай?
— Господин д’Артанян ме препоръча след едно сблъскване на площада Грев, където имах щастието да извадя шпагата за негово величество. И така, без самозаслепяване, имам основание да мисля, че негово величество гледа с доста добро око на мене.
— Толкова по-добре!
— Но много ви се моля — продължи Раул, — не бъдете с мене тъй сериозен, тъй сдържан, не ме карайте да съжалявам, че се поддадох на едно чувство, което у мене е по-силно от всичко.
— За втори път ми казвате това, Раул, но това не е необходимо; вие искате формално съгласие, аз ви го давам, получихте го; да не говорим повече за това. Елате да видите новите ми насаждения, Раул.
Младият човек знаеше, че щом графът изразяваше волята си, нямаше вече място за спор.
Той наведе глава и последва баща си в градината.
Атос му показа бавно присадите, филизите и посадените в шахматен ред дръвчета.
Това спокойствие обезсърчаваше все повече и повече Раул; любовта, която изпълваше сърцето му, му се струваше толкова голяма, че би могла да обхване целия свят. Как сърцето на Атос оставаше пусто и затворено за нейното влияние?
И ето защо Бражелон, събрал всичките си сили, извика внезапно:
— Господине, невъзможно е без всякаква причина да отблъсвате госпожица дьо Ла Валиер, такава добра, кротка, чиста! Вашият във висша степен мъдър ум би трябвало Да я оцени по достойнство. В името на небето, кажете, не съществува ли между вас и нейния род някоя тайна вражда, някоя наследствена омраза?
— Вижте, Раул, тая хубава леха с момина сълза — каза Атос, — вижте колко й понасят сянката и влагата, особено сянката от листата на яворите, между зъбците на които прониква топлината, но не и пламъкът на слънцето.
Раул се спря и прехапа устни; после като почувствува, че кръвта нахлува в слепите му очи, запита храбро:
— Господине, много ви се моля, обяснете ми; вие не можете да забравите, че вашият син е мъж.