— Всемилостива господарке, аз зная това, което зная.
— А аз — каквото и да знаете — ви призовавам към търпение.
— Аз не съм никак търпелив, всемилостива господарке.
Кралицата стана — студена, вкаменена, официална.
— Тогава изявете волята си — каза тя.
— Аз съвсем не изявявам воля, всемилостива господарке; само изказвам желания. Ако херцог Бъкингам не се отстрани сам от дома ми, ще му забраня Да идва у мене.
— Тоя въпрос ще отнесем до краля — каза Ана Австрийска с развълнуван глас и натежняло сърце.
— Но, всемилостива господарке — извика Филип, като плесна ръце, — бъдете не кралица, а моя майка, тъй като ви говоря като син; моят разговор с херцог Бъкингам ще отнеме само няколко минути.
— Аз ви забранявам именно тоя разговор, господине — каза кралицата с предишната властност. — Това не е достойно за вас.
— Е добре, така да бъде, аз няма да изляза открито, но ще изявя волята си на нейно височество.
— О — рече Ана Австрийска с меланхолията на спомена, — никога не тиранизирайте една жена, сине мой; никога не давайте прекалено повелително заповеди на вашата. Победената жена не винаги е убедена.
— Какво да правя тогава?… Ще се посъветвам с хората около мене.
— Да, с вашите лицемерни съветници, с вашия кавалер дьо Лорен, с вашия дьо Вард… Оставете на мене да действувам, Филип. Вие желаете херцог Бъкингам да се отстрани, нали?
— Колкото се може по-скоро, всемилостива господарке.
— Е, тогава изпратете херцога при мене, сине мой! Усмихвайте му се, не се издавайте пред жена си, пред краля, пред никого. Вземайте съвети само от мене. Уви, аз зная какво е семеен живот, смущаван от съветници.
— Ще се подчиня, майко.
— И ще бъдете доволен, Филип. Намерете ми херцога.
— О, това не е никак мъчно.
— Де е той, според вас?
— Ей богу, пред вратата на нейно височество: чака я да стане. Това е извън всяко съмнение.
— Добре — спокойно каза Ана Австрийска. — Бъдете така любезен да кажете на херцога, че го моля да дойде да ме види.
Филип целуна ръка на майка си и отиде да търси херцог Бъкингам.
XCII
FOR EVER!36
Подчинил се на изпратената му покана, милорд Бъкингам се представи на кралицата майка половин час след излизането на херцог д’Орлеан.
Когато лакеят произнесе името му, кралицата, облакътила се на масата, обхванала глава с ръцете си, стана и прие с усмивка изящния и почтителен поклон на младия англичанин.
Ана Австрийска беше още хубава. Всички знаят, че в тая вече напреднала възраст нейните дълги пепеляви коси, хубави ръце и аленочервени устни будеха възхищението на тия, които я виждаха.
Сега, напълно отдала се на спомена, който възкресяваше миналото в сърцето й, тя беше също тъй хубава, както в дните на младостта си, когато дворецът й се отваряше, за да приеме младия и страстен баща на Бъкингам, нещастника, който живя само за нея и умря с името й на устните.
И така, Ана Австрийска прикова върху Бъкингам такъв нежен поглед, в който можеше да се прочете едновременно благосклонността на майчината обич и нещо нежно, напомнящо кокетството на влюбена.
— Всемилостива господарке — почтително каза Бъкингам, — ваше величество сте желаели да говорите с мене?
— Да, милорд — отговори кралицата на английски. — Заповядайте, седнете.
Благоволението, което оказваше Ана Австрийска на младия човек, и милувката на родния език, който херцогът не беше чувал след пристигането си във Франция, развълнуваха дълбоко душата му. Той разбра веднага, че кралицата ще го помоли за нещо.
След като отдаде първите мигове на неволното, непреодолимо вълнение, кралицата се усмихна весело.
— Господине — каза тя на френски, — как намирате Франция?
— Прекрасна страна, всемилостива господарке. — отговори херцогът.
— Виждали ли сте я по-рано?
— Да, веднъж, всемилостива господарке.
— Но, като всеки добър англичанин, предпочитате Англия, нали?
— Аз обичам повече моята родина, отколкото родината на французите — отговори херцогът. — Но ако ваше величество ме попита де предпочитам да живея, в Лондон или в Париж, ще отговоря: в Париж.
Ана Австрийска забеляза с каква жар бяха казани тия думи.
— Казваха ми, милорд, че в родината си имате прекрасни имения, че живеете в разкошен и древен дворец.
— Да, дворецът на баща ми — отвърна Бъкингам и наведе очи.
— Това са скъпоценни придобивки и спомени — каза кралицата, като засегна неусетно спомените, с които хората не се разделят тъй лесно.
— Действително — съгласи се херцогът, като се поддаде на меланхолното влияние на това въведение, хората със сърце мечтаят толкова, когато мислят за миналото или бъдещето, колкото и когато мислят за настоящето.