— Така е — тихо каза кралицата. — От това следва — прибави тя, — че вие, милорд, който сте човек със сърце, ще напуснете скоро Франция… за да се отдадете на вашите богатства, на вашите реликви.
Бъкингам вдигна глава.
— Не мисля такова нещо, всемилостива господарке — каза той.
— Как?
— Напротив, мисля да напусна Англия и да се преселя във Франция.
Сега дойде ред на Ана Австрийска да прояви учудването си.
— Как? — каза тя. — Значи вие сте в немилост при новия крал?
— Напротив, всемилостива господарке, негово величество ме удостоява с безгранична благосклонност.
— Невъзможно е богатството ви да се е намалило — продължи кралицата. — Разправяха, че то е много голямо.
— Богатството ми, всемилостива господарке, не е било никога в по-цветущо състояние.
— Значи тогава някаква тайна причина ви ръководи?
— Не, всемилостива господарке — живо отговори Бъкингам, — в причината на моето решение няма нищо тайно. Харесва ми животът във Франция, харесва ми дворът, пълен с вкус и учтивост; най-после, всемилостива господарке, обичам тия донейде искрени удоволствия, които не са присъщи на моята родина и които се намират във Франция.
Ана Австрийска се усмихна хитро.
— Искрени удоволствия! — каза тя. — А вие добре ли вникнахте в тая искреност, господин Бъкингам?
Херцогът измънка нещо.
— Не може да има достатъчно искрено удоволствие — продължи кралицата, — което би могло да попречи на човек с вашето положение…
— Всемилостива господарке — прекъсна я херцогът, — струва ми се, че ваше величество настоява много на тая точка.
— Тъй ли намирате, милорд?
— Не искам да обидя ваше величество, но вие, всемилостива господарке, превъзнасяте за втори път прелестите на Англия за сметка на очарователния живот във Франция.
Ана Австрийска се приближи до младия човек, сложи хубавата си ръка върху рамото му, което потрепери от тоя допир, и каза:
— Господине, повярвайте ми, нищо не може да се сравни с живота в родната страна. На мене много често ми се е случвало да съжалявам за Испания. Аз живях дълго време, милорд, много дълго време за жена но признавам си, че не е минало нито една година, без да съжалявам за Испания.
— Нито една година, всемилостива господарке? — студено каза младият човек. — Нито една от тия години, когато бяхте кралица на хубостта, както впрочем сте и сега?
— О, без ласкателства, милорд; аз бих могла да ви бъда майка!
И в последните думи тя вложи такава нежност, която проникна в сърцето на Бъкингам.
— Да — рече тя, — аз бих могла да ви бъда майка и затова ви давам добър съвет.
— Съвет да се върна в Лондон? — извика той.
— Да, милорд — отговори тя.
Херцогът скръсти уплашено ръце и това не можа да не направи впечатление на жената, която нежните спомени бяха предразположили към нежност.
— Така трябва — прибави кралицата.
— Как! — повторно извика той. — Сериозно ми се казва, че трябва да замина, че трябва да се заточа, че трябва да си отида!
— Казвате: да се заточите? О, милорд, може да се помисли, че Франция е ваша родина.
— Всемилостива господарке, родината на любещите хора е родината на тия, които те обичат.
— Нито дума повече, милорд — каза кралицата. — Вие забравяте с кого говорите!
Бъкингам падна на колене.
— Всемилостива господарке, всемилостива господарке, вие сте извор на ум, на добрина, на милосърдие; всемилостива господарке, вие не сте само първата в това кралство по положение, вие сте първата в света по качествата, които ви правят божествена; аз не казах нищо, всемилостива господарке. Нима казах нещо, което да заслужава такъв жесток отговор? Нима се издадох, всемилостива господарке?
— Вие се издадохте — каза кралицата тихо.
— Нищо не съм казал! Нищо не зная!
— Вие забравяте, че говорехте, мислехте пред жена освен това…
— Освен това — прекъсна я той живо — никой не знае това, което ви признах.
— Напротив, знаят го, милорд; вие имате недостатъците и добрите качества на младостта.
— Предали са ме! Издали са ме!
— Кой?
— Тия, които още в Хавър прочетоха с пъклена прозорливост в сърцето ми като в разтворена книга.
— Не зная за кого говорите.
— Но например господин дьо Бражелон.
— Зная това име, но не зная човека, който го носи. Не, господин дьо Бражелон не е казал нищо.
— Кой ли тогава? О, всемилостива господарке, ако някой се е осмелил да види в мене това, което сам не искам да видя…