— Обаче — възрази младият крал — Шотландия е почти ваша родина, братко мой.
— Да. Но шотландците бяха за мене жестоки сънародници! Всемилостиви господарю, те ме принудиха да се откажа от вярата на дедите ми; те обесиха лорд Монтроз, най-предания ми служител, защото не бил презвитерианец. Когато му предложили да каже предсмъртното си желание, клетият мъченик поискал да разсекат тялото му на толкова части, колкото градове има в Шотландия, за да има навсякъде свидетели на верността му. И аз не можех да изляза от един град или да вляза в друг, без да видя късове от това благородно тяло, което беше действувало, беше се сражавало, беше дишало за мене…
И така, с един смел поход аз заобиколих армията на Кромуел и влязох в Англия. Протекторът се спусна да ме преследва и това беше необикновена надпревара, която имаше за цел една корона. Ако можех да пристигна в Лондон преди Кромуел, сигурно наградата за това надбягване щеше да се падне на мене, но той ме настигна при Уорчестър.
Щастието беше вече не с нас, а с него. Всемилостиви господарю, на 3 септември 1651 година, в годишнината на сражението при Дънбар, толкова съдбоносна за шотландците, аз бях разбит. Две хиляди души паднаха около мене, преди да отстъпя една крачка назад. Най-после се наложи да бягам.
Оттогава историята ми стана роман. Преследван ожесточено, аз си остригах косата и се преоблякох като дървар. Цял ден прекарах в клоните на един дъб, за което го нарекоха кралски дъб: така се нарича и сега. Моите приключения в графството Стафорд, откъдето излязох на кон, на който зад мене седеше дъщерята на моя хазаин, и сега още се разказват по седенките и един ден навярно ще направят балада от тях. Един ден ще напиша всичко това, всемилостиви господарю, за напътствие на моите събратя крале.
Ще опиша как, пристигнал у господин Нортън, срещнах един придворен капелан, който гледаше игра на кегли, и един стар слуга, който ме нарече по име и потъна в сълзи: той едва не ме погуби със своята вярност, както друг би можал да ме погуби със своето предателство. Най-после ще опиша моите ужаси… да, всемилостиви господарю, моите ужаси, когато у полковник Уиндъм един подковач, който преглеждаше конете ни, заяви, че те били подковани в северните провинции…
— Чудно — прошепна Луи XIV, — аз не знаех всичко това. Знаех само, че сте се качили на кораб в Брай-елмстийд и че сте слезли в Нормандия.
— О, боже мой! — прошепна Чарлз. — Ако кралете не знаят нищо един за друг, как могат да си помагат помежду си!
— Но кажете ми, братко мой — продължи Луи XIV, — щом тъй лошо са ви приели в Англия, как все още се надявате на тая нещастна страна и на тоя бунтовен народ?
— О, всемилостиви господарю! След Уорчестърската битка всичко се промени в Англия! Кромуел умря, след като сключи с Франция договор, в който той се подписа над вашето име. Той умря на 3 септември 1658 година, нова годишнина на битките при Уорчестър и Дънбар.
— Синът му го наследи.
— Някои хора имат семейство, всемилостиви господарю, но нямат наследници. Наследството на Оливър беше твърде тежко за Ричърд. Ричърд не беше нито републиканец, нито роялист; Ричърд позволяваше на телохранителите си да изяждат обеда му, а на генералите си — да управляват републиката. Ричърд се отказа от властта на 22 април 1659 година. Оттогава изтече повече от една година, всемилостиви господарю.
Оттогава Англия стана игрален дом, където всички залагат за короната на баща ми. Двамата най-разпалени играчи са Ламберт и Мънк. Е добре, всемилостиви господарю, и аз бих искал да се намеся в тая игра, където е заложена моята кралска мантия. Всемилостиви господарю… един милион, за да подкупя единия от тия играчи, да го превърна в мой съюзник, или двеста ваши благородници, за да ги изгоня от двореца ми Уайтхол, както Исус нагони търговците от храма.
— И така — каза Луи XIV, — вие идвате да искате от мене…
— Вашата помощ, тоест онова, което не само кралете, но дори християните си дължат един на друг; вашата помощ, всемилостиви господарю, било в пари, било в хора; с вашата помощ след един месец ще опълча Ламберт срещу Мънк или Мънк срещу Ламберт и ще си възвърна бащиното наследство, без да струва това една гвинея на моята родина, една капка кръв на моите поданици, защото те опитаха революцията, протектората и републиката и сега искат само да се успокоят под управлението на законния монарх; вашата помощ, всемилостиви господарю, и аз ще бъда задължен на ваше величество повече, отколкото на баща ми. Клетият ми баща! Той заплати толкова скъпо за разрушаването на нашия дом! Вие виждате, всемилостиви господарю, колко съм нещастен, колко съм отчаян — аз обвинявам дори баща си!