— Струва ми се, че вие съдехте по-добре за мене преди малко, всемилостива господарке — възрази младият човек, — когато казвахте, че на нас, Бъкингамови, времето не действува.
— Мълчете, о, мълчете! — каза кралицата, като целуна херцога по челото с нежност, която не можа да потисне. — Вървете, вървете, не ме разстройвайте, не се забравяйте повече! Аз съм кралица, вие сте поданик на английския крал. Кралят Чарлз ви чака. Сбогом, Вилиърз! Farewell37, Вилиърз!
— For ever! — отговори младият човек.
И излезе бързо, като преглътна сълзите си. Ана притисна ръце до челото си. След това се погледна в огледалото и прошепна:
— Каквото и да казвате, жената си остава винаги млада; в някое кътче на сърцето си тя е винаги на двадесет години.
XCIII
В КОЯТО НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ЛУИ XIV НАМИРА, ЧЕ ГОСПОЖИЦА ДЬО ЛА ВАЛИЕР НЕ Е НИТО ДОСТАТЪЧНО БОГА ТА, НИТО ДОСТАТЪЧНО КРАСИВА ЗА ЕДИН БЛАГОРОДНИК ОТ ПОЛОЖЕНИЕТО НА ВИКОНТ ДЬО БРАЖЕЛОН
Раул и граф дьо Ла Фер пристигнаха в Париж вечерта на същия ден, в който Бъкингам води тоя разговор с кралицата майка.
Щом пристигнаха, графът помоли чрез Раул за аудиенция при краля.
Една част от деня кралят прекара с принцесата и придворните дами в разглеждане на лионските тъкани, които беше подарил на снаха си. След това беше придворният обяд. После играта на карти и, както винаги, в осем часа кралят стана от игралната маса и се оттегли в кабинета си, за да работи с господин Колбер и господин Фуке.
В същата минута, когато двамата министри излизаха, Раул беше в предната стая.
Кралят го забеляза през полуотворената врата.
— Какво иска господин дьо Бражелон? — попита той.
Младият човек се приближи.
— Всемилостиви господарю — отговори той; — моля за аудиенция за господин граф дьо Ла Фер, който пристигна от Блоа с голямото желание да поговори с ваше величество.
— До играта и вечерята ми остава още един час — каза кралят. — Господин дьо Ла Фер готов ли е?
— Господин графът е долу, под заповедите на ваше величество.
— Нека се качи.
След пет минути Атос влезе при Луи XIV.
Кралят го прие с тая любезна благосклонност, която прилагаше с необикновен за възрастта му такт, за да спечелва хората, които не можеше да победи с обикновени благоволения.
— Графе — каза кралят, — позволете ми да се надявам, че идвате да ме молите за нещо.
— Няма да скрия това от ваше величество — отговори графът, — действително идвам като молител.
— Да видим! — рече кралят весело.
— Аз моля не за себе си, всемилостиви господарю.
— Толкова по-зле! Във всеки случай, графе, аз ще направя за покровителствуваното от вас лице това, което не ми позволявате да направя за вас.
— Ваше величество ме утешава… Аз дойдох да говоря с краля за виконт дьо Бражелон.
— Графе, това е все едно, че говорите за вас.
— Съвсем не, всемилостиви господарю… Това, което искам да помоля за него, не мога да желая за себе си. Виконтът възнамерява да се жени.
— Той е още млад, но няма значение… Личен човек е, аз ще му намеря жена.
— Той си е намерил годеница, всемилостиви господарю, и моли само за съгласието на ваше величество.
— Ах, значи е необходимо само да се подпише сватбен договор ли?
Атос се поклони.
— Избраната годеница богата ли е и заема ли такова положение, което ви харесва?
Атос се поколеба за миг.
— Годеницата е почетна госпожица — отвърна той, — но не е богата.
— Това нещастие е поправимо.
— Ваше величество ме преизпълва с благодарност; все пак моят крал ще ми позволи да направя една забележка.
— Моля ви се, графе.
— Както изглежда, ваше величество говори за намерението си да даде зестра на тая млада госпожица?
— Да, разбира се.
— И това би било последица от пристигането ми в Лувър? Аз ще бъда много опечален от това, всемилостиви господарю.
— Моля, без излишна чувствителност, графе. Как се казва годеницата?
— Това е — студено каза Атос — госпожица дьо ла Бом Льоблан дьо Ла Валиер.
— Ах — рече кралят, като се мъчеше да си спомни това име, — помня: маркиз дьо Ла Валиер…
— Да, всемилостиви господарю, това е дъщеря му.
— Умря ли той?
— Да, всемилостиви господарю.
— И вдовицата му се омъжи повторно за господин дьо Сен Реми, домоуправител на вдовствуващата принцеса, нали?