И кръвта нахлу в бледото лице на Чарлз II; той стисна главата си с ръце; кръвта му, разбунтувана от тия оскърбителни думи за баща му, сякаш му отне способността да вижда.
Младият крал не беше по-малко нещастен от по-възрастния си брат. Той се движеше неспокойно в креслото си и не знаеше какво да отговори.
Най-после Чарлз II, който беше с десет години по-голям и умееше повече да се владее, можа да заговори отново.
— Всемилостиви господарю — каза той, — дайте ми отговор. Чакам го, както един осъден чака присъдата си. Трябва ли да умра?
— Братко мой — отговори френският монарх на Чарлз II, — вие искате от мене един милион, от мене! Но аз не съм имал никога и четвърт от тая сума! Аз нямам нищо! Аз съм толкова крал на Франция, колкото вие сте крал на Англия. Аз съм само име, вензел, облечен в кадифе с лилии, нищо повече! Аз седя на видим трон, ето единственото ми предимство пред ваше величество. Аз нямам нищо, не мога да направя нищо.
— Нима! — извика Чарлз II.
— Братко мой — продължи Луи, като сниши глас, — аз понесох такива лишения, каквито не са понасяли най-бедните ми благородници. Ако клетият ми Лапорт беше още на служба при мене, той щеше да ви каже, че спях на скъсани чаршафи, през които минаваха краката ми; щеше да ви каже, че по-късно, когато исках каляската, докарваха ми карета, полуизядена от плъховете в сайванта; щеше да ви каже, че когато исках да обядвам, отиваха да се осведомят в кухнята на кардинала дали има ядене за краля. Дори сега, погледнете, сега, когато съм на двадесет и две години, сега, когато достигнах пълнолетие, сега, когато би трябвало да имам ключа на държавната хазна, да ръководя политиката, да обявявам война и да сключвам мир, погледнете около мене, вижте какво ми дават!… Колко съм изоставен! Колко съм пренебрегнат! Как всичко е пусто около мене!… А там, погледнете нататък!… Вижте колко хора, колко блясък, колко почести!… Там, там, повярвайте ми, братко мой, там е истинският крал на Франция!
— У кардинала?
— Да, у кардинала.
— Тогава аз съм загинал, всемилостиви господарю. Луи XIV не отговори нищо.
— Да, безвъзвратно загинал, защото аз няма да моля никога онзи, който би оставил да умрат, от глад и студ майка ми и сестра ми, тоест дъщерята и внучката на Анри IV, ако господин дьо Рец и парламентът не им бяха изпратили хляб и дърва.
— Да умрат — прошепна Луи XIV.
— Е, добре — продължи кралят на Англия, — нещастният Чарлз II, също такъв внук на Анри IV като вас, всемилостиви господарю, като няма нито парламент, нито кардинал дьо Рец, ще умре от глад, както едва не умряха сестра му и майка му.
Луи се намръщи и замачка ожесточено дантелите на маншетите си.
Тая слабост и това бездействие, които служеха за маска на тъй очевидно вълнение, поразиха краля Чарлз. Той улови ръката на младия човек и каза:
— Благодаря ви, братко мой! Вие ме съжалихте, а в сегашното ви положение аз не мога да изисквам нищо повече от вас.
— Всемилостиви господарю — внезапно каза Луи XIV, като вдигна глава, — вие ми казахте, че имате нужда от един милион или двеста благородници, нали?
— Всемилостиви господарю, един милион ще ми стигне.
— Това е много малко.
— Това е много, ако се предложи на един човек. Често са се купували убежденията на хората не тъй скъпо; а аз ще имам работа с продажни души.
— Двеста благородници! Помислете си, това е малко повече от една рота, нищо друго.
— Всемилостиви господарю, в нашето семейство има едно предание: четирима души, четирима френски благородници, предани на баща ми, за малко щели да спасят баща ми, съден от парламент, пазен от цяла армия, заобиколен от цял народ.
— Значи ако мога да ви дам един милион или двеста благородници, вие ще бъдете доволен и ще ме смятате за ваш добър брат?
— Ще ви смятам за свой спасител и ако се възкача отново на бащиния трон, Англия ще бъде поне през цялото ми царуване сестра на Франция, както вие ми бяхте брат.
— Е, добре! — каза Луи и стана. — Онова, което вие, братко мой, не се решавате да искате, ще го поискам аз, аз сам! Онова, което никога не съм искал да направя за себе си, ще го направя сега за вас. Ще отида при краля на Франция, при другия, богатия, могъщия, и ще поискам лично аз тоя милион или тия двеста благородници… и после ще видим!
— О! — извика Чарлз. — Вие сте благороден приятел, възвишена душа! Вие ме спасявате, братко мой; ако ви потрябва живота, който сега ми връщате, можете да го вземете!
— Тихо, братко мой, тихо! — съвсем ниско каза Луи. — Внимавайте да не ни чуят! Още не сме достигнали целта. Да се искат пари от Мазарини — това е по-мъчно, отколкото да се мине през омагьосана гора, където във всяко дърво се крие зъл дух, това е по-мъчно, отколкото да се завладее цял свят!