— Но все пак, всемилостиви господарю, когато вие ще искате…
— Вече ви казах, че никога не съм искал — отговори Луи с гордост, която накара английския крал да побледнее.
Той, подобно на оскърбен човек, се отдръпна. Луи го спря и каза:
— Извинявайте, братко мой: аз нямам майка, нямам сестра, които страдат. Моят трон е твърд и гол, но аз седя твърдо на него. Извинявайте, братко мой, не ме укорявайте за тия думи: те се изтръгнаха от егоизъм; затова ще ги изкупя с пожертвуване. Ще отида при господин кардинала. Почакайте ме, моля ви се. Ей сега ще се върна.
X
АРИТМЕТИКАТА НА ГОСПОДИН МАЗАРИНИ
Докато кралят отиваше бързо към крилото на замъка, заето от кардинала, като водеше със себе си само камердинера, офицерът на мускетарите излизаше, въздъхвайки като човек, принуден да задържа дълго време дишането си, от малката стаичка, за която вече говорихме и която кралят смяташе, че е празна. В миналото тая малка стаичка беше част от спалнята; сега беше отделена от нея с тънка преградка; през нея се чуваше всичко, което ставаше в спалнята на краля.
И така, нямаше никакво съмнение, че лейтенантът на мускетарите е чул целия разговор между Луи XIV и Чарлз II.
Като чу последните думи на младия крал, той излезе навреме от стаичката, застана на мястото си, поздрави негово величество и го проследи с поглед, докато той изчезна в коридора.
После, когато кралят се скри, той поклати глава по особен начин, присъщ само на него, и каза с гасконски изговор, който не се беше изгубил, макар че четиридесет години не бе ходил в родината си:
— Жалка служба! Жалък господар! — След тия думи лейтенантът седна на предишното си място в креслото, протегна ръка и затвори очи като човек, който спи или размисля.
През време на тоя къс монолог и последвалата я мизансцена, докато кралят отиваше по дългите коридори на стария замък при господин Мазарини, у кардинала се разиграваше сцена от съвсем друг род.
Мазарини беше легнал в леглото си, измъчван слабо от подаграта, но тъй като беше човек на реда, който използуваше дори болката, той принуждаваше безсънието да бъде най-покорен слуга на труда му. Затова заповяда на камердинера си Бернуен да му донесе едно подвижно бюро, за да може да пише от леглото си.
Но подаграта не е противник, който се оставя да бъде победен тъй лесно. При всяко движение на кардинала болката се усилваше много, така че най-после той попита Бернуен:
— Тук ли е Бриен?
— Не, монсеньор — отговори камердинерът. — След като го освободихте, господин дьо Бриен отиде да спи. Но ако ваше високопреосвещенство желае, можем да то събудим.
— Не, няма нужда. Все пак трябва да се работи. Проклети цифри!
И кардиналът се замисли, като смяташе на пръсти.
— О, цифри! — каза Бернуен. — Моля, ако ваше високопреосвещенство се занимава със сметки, обещавам му, че утре ще има най-хубавата мигрена! И на това отгоре господин Гено не е тук!
— Имаш право, Бернуен. Е, добре, ти ще заместиш Бриен, приятелю мой. Наистина аз трябваше да взема със себе си господин дьо Колбер. Тоя млад човек напредва, Бернуен, много напредва. Делови момък!
— Не зная — отговори камердинерът, — но не ми харесва лицето на вашия млад човек, който много напредва.
— Добре, добре, Бернуен! Няма нужда от вашето мнение. Седнете тук, вземете перо и пишете.
— Готов съм, монсеньор. Какво трябва да пиша?
— Започни тук… Да, така… след тия първи два реда…
— Виждам.
— Пиши: седемстотин и шестдесет хиляди ливри.
— Написано.
— От Лион…
Кардиналът като че ли се поколеба.
— От Лион — повтори Бернуен.
— Три милиона и деветстотин хиляди ливри.
— Добре, монсеньор.
— От Бордо, седем милиона.
— Седем — повтори Бернуен.
— Да, да, седем — раздразнено каза кардиналът. После побърза да прибави: — Ти разбираш, Бернуен, всички тия суми са предназначени за разход.
— Ех, монсеньор, за разход или за приход, все ми е едно, защото тия милиони не са мои.
— Тия милиони са на краля; аз броя кралските пари. И така, на какво се спряхме?… Ти все ме прекъсваш!
— Седем милиона, от Бордо.
— Да, така. От Мадрид, четири милиона. Обяснявам ти на кого са тия пари, Бернуен, тъй като цял свят има глупостта да ме смята за милионер. Мъча се да изкореня тая глупост. Впрочем един министър не може да има нищо свое… Сега продължавай. Общи постъпления — седем милиона. Недвижими имоти — девет милиона. Написа ли, Бернуен?
— Да, монсеньор.
Налични пари — шестстотин хиляди ливри; разни — два милиона… Ах, забравих: дадени имоти в различни замъци — Не, не, няма нужда; това се подразбира. Написа ли, Бернуен?