После се заизкачва по стълбата, като на всяко стъпало казваше:
— Ах, каква отвратителна служба!… Ах, какъв жалък господар!… Такъв живот е непоносим и е време най-после да се реша на нещо!… Няма вече великодушие, няма вече енергия! Да, учителят постигна целта си, ученикът е обезсилен завинаги. Пусто да остане! Няма да понеса това… Е, какво? — запита той мускетарите, като влезе в предната стая. — Какво ме гледате така? Угасете факлите и вървете по местата си!… А, вие ме пазите? Да, вие бдите над мене, нали, добри хора? Глупави душички, аз не съм херцог дьо Гиз и бъдете уверени, че няма да бъда убит в тесния коридор. Впрочем — прибави той съвсем ниско — това би било проява на решителност, а у нас няма решителност, откак умря господин кардинал дьо Ришельо. А, това беше човек! Решено, още утре смъквам тоя мундир от гърба си!
После той промени мислите и прибави:
— Не, още е рано! Остава ми едно славно изпитание и аз ще се реша на него. Но то, кълна се в честта си, ще бъде последното, пусто да остане!
Той не беше още довършил, когато от стаята на краля долетя глас:
— Господин лейтенант!
— Тук съм! — отговори той.
— Кралят желае да говори с вас.
— Добре — каза лейтенантът, — може би ще говори за това, за което мисля.
И влезе при краля.
XII
КРАЛ И ЛЕЙТЕНАНТ
Когато видя офицера при себе си, кралят отпрати камердинера и камерюнкера си.
— Кой е утре дежурен, господине? — запита той тогава.
Лейтенантът наведе глава по войнишки и отговори:
— Аз, всемилостиви господарю.
— Как, пак ли вие?
— Пак аз.
— Защо е така?
— Всемилостиви господарю, при пътуване мускетарите заемат всички постове в дома на ваше величество, тоест във вашите покои, в стаите на кралицата майка и в помещението на господин кардинала, който взема от краля най-добрата или по-скоро най-голямата част от кралската гвардия.
— А онези, които не са заети?
— Незаети, всемилостиви господарю, са само двадесет-тридесет души от сто и двадесет. Когато сме в Лувър, работата е съвсем друга; в Лувър аз бих могъл да си почина, като се осланям на моя подофицер; но на път, всемилостиви господарю, не се знае какво може да се случи и аз предпочитам да си върша работата сам.
— И така вие сте дежурен всеки ден?
— И всяка нощ, да, всемилостиви господарю.
— Господине, аз не мога да допусна това; аз искам да си почивате.
— Много добре, всемилостиви господарю, но аз не искам това.
— Какво казахте? — попита кралят, който най-напред не разбра смисъла на тоя отговор.
— Казвам, всемилостиви господарю, че не искам да бъда нередовен в службата. Ако дяволът поиска да ми изиграе лоша шега, вие разбирате, всемилостиви господарю, тъй като познава човека, с когото има работа, той би избрал минутата, когато не съм тука. Службата ми преди всичко и спокойствието на съвестта.
— Но с такава работа вие ще се убиете, господине.
— Ех, всемилостиви господарю, вече тридесет и пет години върша тая работа, а все пак съм най-здравият човек във Франция и Навара. Впрочем, всемилостиви господарю, не се безпокойте за мене, моля ви се. Това би ми се сторило много чудно, защото не съм навикнал на него.
Кралят прекъсна разговора с нов въпрос.
— Значи вие ще бъдете тук утре сутринта? — попита той.
— Да, всемилостиви господарю, като сега.
Кралят се разходи няколко пъти из стаята; лесно можеше да се види, че той изгаря от желание да говори, но някакъв страх го възпира.
Прав, неподвижен, с шапка в ръка, заел предизвикателна стойка, лейтенантът го гледаше как се разхожда, хапеше мустака си и си мислеше:
„Честна дума, в него няма капка решителност! Басирам се, че няма да заговори!“
Кралят продължаваше да се разхожда, като от време на време поглеждаше скрито лейтенанта.
„Одрал е кожата на баща си — говореше си офицерът, като продължаваше мисления монолог. — Той е едновременно горд, скъперник и нерешителен. Чума да го хване такъв господар!“
Луи се спря.
— Лейтенант! — каза той.
— Тук, всемилостиви господарю.
— Защо тая вечер там, в залата, вие извикахте: „Свитата на негово величество!“?
— Защото вие ми заповядахте, всемилостиви господарю.
— Аз?
— Лично вие.
— Всъщност аз не съм казал нито дума за това, господине.
— Всемилостиви господарю, заповедите се дават със знак, с движение, с поглед също тъй ясно, също тъй разбрано, както и с думи. Един служител, който има само уши, е само наполовина добър служител.
— Значи вашите очи са много прозорливи, господине.