— Защо, всемилостиви господарю?
— Защото виждат това, което го няма.
— Моите очи са наистина добри, всемилостиви господарю, макар че много и отдавна служат на господаря си; ето защо всеки път, когато могат да видят нещо, те не изпускат случая. Впрочем тая вечер те видяха, че ваше величество толкова желаеше да се прозине, че дори благоволи, да се изчерви; че ваше величество гледаше с красноречива молба най-напред негово високопреосвещенство, след това нейно величество кралицата майка и най-после вратата, през която се излиза; и те забелязаха тъй добре всичко това, което току-що казах, че видяха как устните на ваше величество шепнеха думите: „Кой ще ме изведе от тука?“
— Господине!
— Или поне това, всемилостиви господарю: „Мускетарите ми!“ Вашият поглед се спря на мене, следователно беше за мене. Аз не се поколебах и повиках веднага мускетарите. Впрочем това е самата истина, всемилостиви господарю, защото ваше величество не само не ми се скара, но дори оправда думите ми, като излезе веднага от залата.
Кралят се обърна и се усмихна; след една минута той възвърна светлите си очи върху умното, смело и решително лице на офицера, който стоеше гордо и енергично като орел пред слънцето.
— Добре — каза кралят след късо мълчание, през което напразно се опита да накара офицера да наведе очи.
Но като видя, че кралят замълча, лейтенантът се обърна на токовете си и направи три крачки към вратата, като си мърмореше:
— Няма да заговори, пусто да остане!… Няма да заговори!
— Благодаря ви, господине — каза тогава кралят.
„Наистина — помисли си офицерът, — само това липсваше: да ми се карат, задето не съм тъй глупав като другите.“
И той се приближи до вратата, като дрънкаше шпорите по военному.
Но като стигна до прага, той почувствува, че желанието на краля го тегли назад, и се обърна.
— Ваше величество всичко ли ми каза? — попита той с непредаваем тон, който не подстрекаваше кралската довереност, но съдържаше толкова убедителна откровеност, че кралят отговори веднага:
— Не, господине, приближете се!
— Е, най-после започва! — прошепна офицерът.
— Слушайте.
— Целият съм слух, всемилостиви господарю.
— Утре към четири часа сутринта ще бъдете готов за езда, а също така ще заповядате да оседлаят един кон за мене.
— От конюшните на ваше величество ли?
— Не, от мускетарските.
— Разбрано, всемилостиви господарю. Това ли е всичко?
— Вие ще ме придружите.
— Сам ли?
— Сам.
— Ще дойда ли да взема ваше величество, или ще го чакам?
— Ще ме чакате.
— Де, всемилостиви господарю?
— При малката врата на парка.
Лейтенантът се поклони, като разбра, че кралят му беше казал всичко, което имаше да му каже.
Действително Луи го освободи, като му махна любезно с ръка.
Офицерът излезе от стаята на краля и като по-напред, седна философски на креслото си; но тук той не заспа, както би могло да се очаква в такъв късен нощен час, а се замисли толкова дълбоко, както никога не му се беше случвало досега.
Резултатът от тия мисли съвсем не беше тъй печален, както резултатът от предишните разсъждения.
„Добре, той вече започна — мислеше си офицерът. — Любовта го тласка, той върви, върви! Кралят нищо не струва, но може би човекът ще бъде по-добър. Впрочем утре сутринта ще видим…“
— Охо! — изведнъж извика той, като се изправи в креслото. — Ето една величествена мисъл, пусто да остане! И може би най-после цялото ми щастие е в тая мисъл!
След това възклицание офицерът стана и закрачи с ръце в джобовете на дрехата си из огромната предна стая, която му служеше за квартира.
Свещта пламтеше яростно от свежия ветрец, който се промъкваше през пролуките на вратата и цепнатините на прозореца, и разсичаше диагонално залата. Светлината беше червеникава, неравна, ту блестеше ярко, ту отслабваше, и по стената водеше голямата сянка на лейтенанта, която го представяше в профил, като фигура на Кало, с шпага като шиш и шапка с перо.
— Не ще и дума — мърмореше той, — или аз се лъжа много, или Мазарини слага клопка на младия влюбен. Тая вечер Мазарини определи среща и даде адрес толкова любезно, както би можал да направи само господин Данжо. Чух и зная цената на думите. „Утре сутринта — каза той — те ще бъдат срещу моста в Бюа.“ Пусто да остане! Това е ясно, особено за любовник! Ето откъде иде това затруднение, тая нерешителност и тая заповед: „Господин лейтенант на моите мускетари, утре в четири часа сутринта на кон!“ Това е също тъй ясно, както ако ми беше казал: „Господин лейтенант на моите мускетари, утре в четири часа сутринта бъдете на моста в Блоа, чувате ли?“ Следователно тук се крие една държавна тайна, която в момента държа аз, нищожният човек. А защо я държа? Защото имам добри очи, както казах преди малко на негово величество. Разправят, че той обича лудо тая малка италианска кукла! Разправят, че той на колене е искал от майка си позволение да се ожени за тая кукла! Разправят, че кралицата дори се е допитвала до римския двор дали такъв брак без нейното позволение ще е смята за действителен! О, ако бях на двадесет и пет години! Ако при мене бяха тия, които не са вече тук! Ако не презирах тъй дълбоко всички, щях да скарам господин Мазарини с кралицата майка, Франция с Испания и сам аз щях да избера кралица… Но по дяволите!