Лейтенантът щракна с пръсти в знак на презрение.
— Тоя мръсен италианец, тоя подлец, тоя гнусен скъперник, който преди малко отказа един милион на английския крал, няма да ми даде може би и хиляда пистола, ако му занеса тая новина. О, пусто да остане! Ето че се вдетинявам, ето че оглупявам! Мазарини да даде нещо! Ха, ха, ха!
И лейтенантът се разсмя високо.
— Да спим — каза той, — да спим, и то веднага! Умът ми е уморен от тазвечерните грижи. Утре той ще вижда по-ясно, отколкото днес.
И след тоя съвет, който сам си даде, той се зави с мантията си, като пет пари не даваше за своя кралски съсед.
XIII
МАРИЯ МАНЧИНИ
Слънцето едва освети с първите си лъчи обширните гори на парка и високите ветропоказатели на замъка, когато младият крал, събудил се преди повече от два часа и страдащ от любовна безсъница, отвори сам капака на прозореца си и погледна с любопитство дворовете на заспалия дворец.
Той видя, че беше настъпил уговореният час: големият часовник в двора показваше дори четири часа и четвърт.
Не събуди камердинера си, който спеше дълбоко на няколко крачки от него; облече се сам. Камердинерът дотича уплашен, като мислеше, че не е изпълнил задълженията си, но Луи го изпрати в стаята му и му заповяда да пази пълно мълчание.
След това се спусна по малката стълба, излезе през една странична врата и забеляза край стената на парка конник, който държеше юздата на един оседлан кон.
Конникът беше неузнаваем под мантията и шапката си.
Конят беше оседлан така, като че ли беше на богат гражданин, и най-опитното око не можеше да намери в него нещо необикновено.
Луи се приближи и улови юздата на тоя кон; офицерът му държа стремето, без да слиза от седлото, и с тих глас попита какви са заповедите на негово величество.
— Вървете след мене! — отвърна кралят. Офицерът тръгна в ситен тръс подир господаря си и така те слязоха към моста.
Когато преминаха Лоара, кралят каза на спътника си:
— Господине, бъдете тъй любезен да вървите напред, все направо, докато видите една карета; тогава се върнете да ме предупредите; аз ще ви чакам тук.
— Ще благоволи ли ваше величество да ми даде някои подробности за каретата, която трябва да открия?
— В нея ще видите две дами и може би също така камериерките им.
— Всемилостиви господарю, не бих искал да сбъркам; няма ли и някой друг знак, по който да позная каретата?
— По всяка вероятност тя ще бъде с герба на господин кардинала.
— Това ми е достатъчно, всемилостиви господарю — рече офицерът, който знаеше вече какво трябва да търси.
Тогава той подкара коня в едър тръс и препусна към посочената страна. Но не беше изминал и петстотин крачки, когато видя иззад една височина да се подават четири мулета, а след тях се появи тежка карета.
Подир нея следваше втора карета.
На офицера беше достатъчен само един поглед, за да се увери, че това бяха екипажите, които беше дошъл да търси.
Той зави веднага назад, приближи се до краля и каза:
— Всемилостиви господарю, ето каретите. В първата наистина седят две дами с камериерките си; в другата има лакеи, хранителни продукти и разни вещи.
— Добре, добре — отговори кралят със силно развълнуван глас. — Е, вървете, моля ви се, и кажете на тия дами, че един придворен кавалер желае лично да им поднесе своите почитания.
Офицерът се понесе в галоп.
— Пусто да остане! — говореше си той, докато препускаше. — Ето една нова длъжност и, надявам се, почетна! Аз се оплаквах от своето нищожество, а ето ме довереник на краля. Аз — един мускетар… просто да се пукнеш от гордост!
Той се приближи до каретата и изпълни поръчката като учтив и умен пратеник.
Действително в каретата седяха две дами: едната — чудна хубавица, макар и малко слаба; другата — по-малко облагодетелствувана от природата, но жива и грациозна; в леките бръчици на челото й се съединяваха всички белези на силна воля.
Живите й и особено проницателни очи говореха по-красноречиво от всички любовни изрази, които се употребяваха в ония галантни времена.