Тия думи въздействуваха много особено на краля. Те не възбудиха страстта му, а я охладиха. Той забави стъпките си и каза бързо:
— Какво да се прави, госпожице! Всичко е срещу нас.
— С изключение на вашата воля, нали, мой скъпи всемилостиви господарю?
— Уви! — рече кралят, като се изчерви. — Нима аз имам воля?
— О! — тъжно прошепна госпожица Майчини, обидена от отговора му.
— Кралят има една воля: тая, която му диктува политиката, тая, която му налага благото на държавата.
— О, значи вие не ме любите! — извика Мария. — Ако вие ме обичахте, всемилостиви господарю, щяхте да имате воля.
При тия думи Мария вдигна очи към любовника си и видя, че той е по-бледен и по-разстроен от заточеник, който напуска завинаги родната си земя.
— Обвинявайте ме — прошепна кралят, — но не ми казвайте, че не ви обичам.
Дълго мълчание последва тия думи, които младият крал изрече с дълбоко и искрено чувство.
— Не мога да си представя, всемилостиви господарю — продължи Мария, като се опита за последен път да го убеди, — че утре или други ден няма да ви видя вече; не мога да си представя, че ще свърша тъжния си живот далеч от Париж, че устните на един старец, на един непознат ще се допрат до тая ръка, която сега държите в ръцете си; не, наистина не мога да си представя всичко това, всемилостиви господарю; сърцето ми се разкъсва от отчаяние…
И действително Мария Майчини потъна в сълзи. Трогнатият крал поднесе кърпичката към устните си и едва се въздържа да не изхлипа.
— Вижте — каза тя, — каретите са се спрели, сестра ми ме чака, минутата е решителна: онова, което решите сега, ще реши целия ни живот! О, всемилостиви господарю, значи вие искате да ви изгубя? Значи, Луи, вие искате тази, на която казахте: „Аз ви обичам“, да принадлежи на друг, а не на своя крал, не на своя господар, не на своя любовник? О, бъдете смел, Луи, една дума, само една дума! Кажете: „Аз искам!“ и целият ми живот ще се слее с вашия, цялото ми сърце ще бъде ваше завинаги.
Кралят не отговори нищо.
Тогава Мария го погледна, както Дидона е погледнала Еней на Елисейските полета, свирепо и презрително.
— Значи сбогом — каза тя, — сбогом живот, сбогом любов, сбогом небе!
И тя направи крачка да се отдалечи. Кралят я задържа, улови й ръката и я притисна към устните си. Отчаянието надви решителността му: една гореща сълза се търкулна от очите му върху тая хубава ръка. Мария потрепера, сякаш наистина тая сълза я опари.
Тя видя влажните очи на краля, бледото му лице, стиснатите му устни и извика с непредаваем израз:
— О, всемилостиви господарю, вие сте крал, вие плачете, а аз заминавам!
Вместо да отговори, кралят скри лице в кърпичката си.
Офицерът изпъшка така високо, че двата коня се изплашиха.
Възмутена, госпожица Майчини напусна краля, качи се бързо в каретата си и извика на кочияша:
— Тръгвайте, тръгвайте бързо!
Кочияшът се подчини, шибна конете и тежката карета се заклати на скърцащите оси, а френският крал остана сам, отчаян, съсипан, като не смееше да погледне нито напред, нито назад.
XIV
В КОЯТО КРАЛЯТ И ЛЕЙТЕНАНТЪТ ДОКАЗВАТ, ЧЕ И ДВАМАТА ИМАТ ПАМЕТ
Когато като всички влюбени на света дълго и внимателно гледаше как на хоризонта изчезва каретата, която отнасяше любимата му, когато сто пъти се обърна към същата тая страна и когато най-после успя да поуспокои вълнението на сърцето и мислите си, кралят си спомни най-сетне, че не е сам.
Офицерът продължаваше да държи коня за юздата и все още се надяваше, че кралят ще промени решението си.
Още има възможност да се спре каретата: достатъчно е да се качи на коня и да я настигне.
Но лейтенантът на мускетарите имаше прекалено блестящо и прекалено богато въображение; то остави далеч зад себе си въображението на краля, който не можеше да си позволи такъв лукс.
Той се задоволи да се приближи до офицера и му каза с плачевен глас:
— Свършихме… Хайде на конете!
Като подражаваше това държане, тая бавност и тая печал, офицерът се качи бавно и печално на коня си.
Кралят препусна. Лейтенантът го последва.
На моста Луи се обърна за последен път. Офицерът, търпелив като бог, пред когото и зад когото е вечността, доби надежда, че енергията на краля ще се върне. Но напразно. Луи навлезе в улицата, която водеше към замъка, и се върна, когато удари седем часът.