— Добре! — каза ’ той, като прочете писмото два пъти. — Чудесно, господине! Кажете на краля, че му благодаря, задето изпълнява с покорност желанията на кралицата майка и че още сега ще направя всичко, за да изпълня волята му.
Камерюнкерът излезе.
Щом вратата се затвори, кардиналът, който нямаше нужда да се преструва пред Бернуен, хвърли маската си и с най-мрачен израз каза:
— Повикайте господин дьо Бриен! — След пет минути секретарят влезе.
— Господине — каза му Мазарини, — току-що направих една голяма услуга на монархията, най-голямата, която съм й правил досега. Вие ще занесете това писмо, което удостоверява това, на нейно величество кралицата майка и когато тя ви го върне, ще го сложите в папката Б, където лежат документите и книжата, които засягат службата ми във Франция.
Бриен излезе и по пътя не можа да не прочете това интересно писмо, което беше разпечатано. Разбира се, и Бернуен, който беше добре с всички, се приближи съвсем до секретаря и можа през рамото му да прочете писмото. Новината се разнесе бързо из замъка и Мазарини се уплаши дори, че тя ще стигне до ушите на кралицата, преди господин дьо Бриен да й връчи писмото на Луи XIV. След една минута беше дадена заповед за тръгване и господин дьо Конде, който дойде на утринния прием на краля, записа в бележника си град Поатие, където техни величества ще отседнат и Ще си починат.
Така за няколко минути се изясни една интрига, която занимаваше силно всички дипломати в Европа. Най-ясният и най-очевидният й резултат беше, че един беден лейтенант на мускетарите изгуби службата и заплатата си. Наистина в замяна на това той получи свободата си.
Скоро ще узнаем как господин д’Артанян се възползува от нея. А сега, ако читателят ни позволи, ще се върнем в странноприемницата „Медичи“, където се отвори един прозорец в минутата, когато в замъка се даваше заповед за тръгването на краля.
Тоя прозорец, който се отвори, беше на една от стаите на Чарлз. Нещастният крал прекара цяла нощ в мислене, с глава между двете ръце и лакти на масата, докато немощният и стар Пари беше заспал в един ъгъл, уморен телесно и душевно. Необикновена беше участта на тоя верен слуга: той виждаше, че и за второто поколение на кралете му започва страшната поредица от нещастия, която беше измъчвала първото. Когато Чарлз II помисли за новото си поражение, когато разбра в какво ужасно положение е изпаднал, защото изгуби последната си надежда, той усети, че му се завива свят, и се отпусна върху гърба на широкото кресло, в края на което седеше.
Тогава бог се смили над нещастния монарх и му изпрати сън, невинния брат на смъртта. Той се събуди едва в шест и половина часа, тоест, когато слънцето вече освети стаята му. Пари, който седеше неподвижен, защото се страхуваше да не го събуди, гледаше с дълбока скръб очите на младия човек, които се бяха вече зачервили от безсънието, и страните му, които вече бяха побледнели от страданието и лишенията.
Най-после тропотът на няколко тежки коли, които слизаха към Лоара, събуди Чарлз. Той стана, огледа се като човек, който е забравил всичко, видя Пари, стисна му ръката и му заповяда да се разплати със съдържателя Кропол.
Принуден да си види сметките с Пари, Кропол постъпи, трябва да признаем, като честен човек. Той направи само обикновената си забележка, тоест, че двамата пътници не бяха яли, в което виждаше двойно неудобство: че е обидена кухнята му и че е принуден да взема пари за неизядени, но все пак приготвени ястия. Пари не възрази нищо и заплати.
— Надявам се — каза кралят, — че конете ни са се хранили не като нас. От сметката ви не виждам, че те са яли, а за пътници като нас, които ги чака дълъг път, не е приятно да имат слаби коне.
Но при това съмнение Кропол се въоръжи с всичкото си величие и отговори, че странноприемницата „Медичи“ дава еднакво гостоприемство на хората и на конете.
Кралят и старият слуга се качиха на конете си и поеха по пътя за Париж, без да срещнат почти никого нито по улиците, нито в покрайнините на града.
За Чарлз II последният удар беше толкова по-жесток, че означаваше ново изгнание. Нещастниците се улавят за най-малката надежда, както щастливите за най-голямото щастие, и когато трябва да напуснат мястото, където тая надежда е хранела сърцето им, те чувствуват такова неизлечимо съжаление, каквото изпитват заточениците, когато стъпват на кораба, който трябва да ги закара на заточение. Навярно сърцето, ранено вече няколко пъти, усеща най-малкото бодване; то смята за блаженство минутното отсъствие на нещастието, което е само отсъствие на мъката; навярно в най-големите нещастия бог е хвърлил надеждата като капката вода, която злият богаташ в ада е искал от Лазар.