Паднал в клопката, той чу силен вик, обърна се и на две крачки от себе си видя младата руса хубавица със сини очи и бели рамене, която го позна и го нарече Раул. Тя стоеше със скръстени ръце и затворени очи.
Той видя и отгатна в израза на очите й толкова любов, толкова щастие, че падна пред нея на колене насред стаята и прошепна от своя страна името й: Луиз!
— Ах, Монтале, Монтале! — въздъхна тя. — Голям грях е да се лъже така.
— Аз! Аз ли съм ви излъгала?
— Да, вие ми казахте, че ще отидете да узнаете какво става долу, а вместо това доведохте господина тук.
— Налагаше се. Иначе как щеше да получи писмото, което му писахте?
И Монтале посочи с пръст писмото, което беше още на масата. Раул се спусна да го вземе; но Луиз, макар и с явна класическа нерешителност, още по-бързо протегна ръка да го спре.
Раул срещна тая съвсем топла и съвсем разтреперана ръка, улови я и с такава почит я приближи до устните си, сякаш сложи на нея не целувка, а по-скоро полъх.
През това време госпожица дьо Монтале взе писмото, сгъна го грижливо на три, както правят жените, и го мушна в пазвата си.
— Не се страхувайте, Луиз — каза тя, — господинът няма да го вземе оттук, както покойният крал Луи XI не вземаше писъмцата от пазвата на госпожица дьо Отфор.
Раул се изчерви, като видя усмивката на двете млади момичета, и не забеляза, че ръката на Луиз беше останала в ръцете му.
— Така — рече Монтале, — вие ми простихте, Луиз, задето ви доведох господина; вие, господине, не ми се сърдите вече, задето ме последвахте, за да видите госпожицата. Значи сега, когато мирът е сключен, да поприказваме като стари приятели. Луиз, представете ме на господин дьо Бражелон.
— Господин виконт — каза Луиз със сериозната си грация и невинната си усмивка, — имам чест да ви представя госпожица Ор дьо Монтале, почетна госпожица на нейно кралско височество и освен това моя приятелка, моя най-добра приятелка.
Раул се поклони церемониално.
— А мене, Луиз, няма ли да ме представите също така на госпожицата?
— О! тя ви знае! Тя знае всичко!
Тия простодушни думи накараха Монтале да се засмее, а Раул — да въздъхне от щастие. Той си ги обясни така: тя знае цялата ни любов.
— Сега церемониите се свършиха, господин виконт — каза Монтале. — Ето едно кресло и ни кажете по-скоро каква новина ни донесохте тъй бързо?
— Госпожице, това не е вече тайна. Кралят, на път за Поатие, ще се спре в Блоа, за да посети негово кралско височество.
— Кралят ще бъде тук! — извика Монтале, като плесна ръце. — Ние ще видим двора! Разбирате ли, Луиз? Истинския парижки двор! О, боже мои! Но кога, господине?
— Може би довечера, госпожице; а утре сигурно. Монтале махна с ръка в знак на досада.
— Няма време да се пременим! Няма време да си приготвим рокля! Тук ние сме изостанали от модата като полякини! Ще приличаме на портретите от времето на Анри IV!… Ах, господине, лоша новина ни донесохте!
— Госпожици, все пак вие ще бъдете хубави.
— Това е блудкаво!… Все пак ние ще бъдем хубави, да, защото природата ни е създала сносни; но ще бъдем смешни, защото модата ни забрави… Уви, смешни! Аз ще се покажа смешна!…
— На кого? — запита Луиз простодушно.
— На кого? Вие сте чудна, мила моя!… Може ли да ми се задава такъв въпрос?… На кого?… На всички… На придворните кавалери, на големците, на краля…
— Извинете, мила ми приятелко, но ако тук всички са свикнали да ни виждат такива, каквито сме…
— Съгласна съм; но това ще се промени и ние ще бъдем смешни дори за Блоа; защото всички ще видят парижките моди и ще разберат, че сме облечени като провинциалистки! Това е просто за отчайваме!
— Утешете се, госпожице.
— Стига! Впрочем толкова по-зле за тия, на които няма да бъда по вкуса! — заяви Монтале философски.
— Тия хора биха били без вкус — възрази Раул, верен на системата си да прави непрекъснато комплименти.
— Благодаря, господин виконт. Значи вие казвате, че кралят пристига в Блоа?
— С целия двор.
— И с госпожици Манчини?
— Не, без тях.
— Но кралят, разправят, не може да се раздели с госпожица Мария?
— Но ще трябва да мине без нея, госпожице. Господин кардиналът иска това. Той изпраща племенничките си в Бруаж.
— Какъв лицемер!
— Шт! — каза Луиз, като сложи пръст на розовите си устни.
— Е, тук никои не може да ме чуе! Аз казвам, че старият Мазарино Мазарини е лицемер, които гори от желание да направи племенницата си френска кралица.
— О, не, госпожице! Напротив, господин кардиналът иска кралят да се ожени, за нейно величество инфантката Мария Тереза.