Монтале погледна Раул право в лицето.
— Нима вие, парижаните, вярвате на такива басни? — попита тя. — Ние тук, в Блоа, не сме тъй лековерни.
— Госпожице, ако кралят преминава през Поатие и тръгва за Испания, ако условията на сватбения договор са утвърдени от дон Луис де Харо и негово високопреосвещенство, вие разбирате, че това не са вече детски игри.
— Хайде де! Но нали кралят е все пак крал?
— Без съмнение, госпожице, но и кардиналът е все пак кардинал.
— Значи кралят не е човек? Значи той не обича Мария дьо Манчини?
— Той я обожава.
— Е, тогава ще се ожени за нея. Ние ще започнем воина с Испания. Господин Мазарини ще пръсне няколко милиона от тия, които е сложил настрана. Нашите благородници ще извършат чудеса от храброст срещу гордите кастилци и мнозина от тях ще се завърнат с лаврови венци, а ние ще ги увенчаем с мирта. Ето как разбирам аз политиката.
— Монтале, вие сте луда! — каза Луиз. — Всяка крайност ви привлича, както светлината привлича пеперудите.
— А вие, Луиз, сте толкова разумна, че никога няма да обичате.
— О — прошепна Луиз с нежен укор, — но разберете, Монтале!… Кралицата майка, желае да ожени сина си за инфантката. Нима кралят може да не се подчини на майка си? Нима такъв крал като него може да даде лош пример? Когато родителите забраняват да се люби, трябва да се изгони любовта!
И Луиз въздъхна. Раул наведе смутено очи. Монтале се засмя.
— Аз нямам родители — каза тя.
— Вие имате навярно известие за здравето на господин граф дьо Ла Фер — рече Луиз след тая въздишка, която красноречиво разкри толкова скръб.
— Не, госпожице — отговори Раул, — още не съм ходил у баща ми; но аз отивах при него, когато госпожица дьо Монтале благоволи да ме спре. Надявам се, че господин графът е добре… Вие не сте чули нищо лошо за него, нали?
— Нищо, господин Раул, нищо, слава богу!
Тук настъпи мълчание. През това време двете души, които криеха една и съща мисъл, се разбраха отлично, дори без помощта на поглед.
— О, у боже мои! — изведнъж извика Монтале. — Някои се изкачва!…
— Кси ли може да бъде? — запита Луиз и стана, обзета от силно безпокойство.
— Госпожици, аз ви затруднявам много! О, колко бях неблагоразумен! — промърмори Раул силно развълнуван.
— Тежки стъпки са — каза Луиз.
— Ах, ако е господин Маликорн, няма за какво да се безпокоим — прибави Монтале.
Луиз и Раул се спогледаха, сякаш се питаха: „Кси е тоя господин Маликорн?“
— Не се безпокоите — продължи Монтале, — той не е ревнив.
— Но, госпожице… — започна Раул.
— Разбирам… Той умее също да пази тайна като мене.
— Боже мои! — извика Луиз, която беше допряла ухо до открехнатата врата. — Това са стъпките на майка ми!
— Госпожа дьо Сент Реми! Де да се скрия? — попита Раул, като се улови за роклята на Монтале.
Монтале се пообърка.
— Да — каза тя, — да, и аз познавам тропането на обувките й. Това е нашата отлична майка!… Господин виконт, много е жалко, че прозорецът гледа към паваж и до земята има петдесет стъпки.
Раул погледна смутено балкона. Луиз го улови за ръката и го задържа.
— Хайде де, да не съм полудяла? — извика Монтале. — Нали имам шкаф с парадни рокли? Той като че ли е направен точно за това.
Беше вече време за криене. Госпожа дьо Сен Реми се изкачваше по-бързо от обикновеното. Тя пристигна на площадката точно в момента, когато Монтале затвори шкафа и облегна тялото си на вратичката му.
— А! — извика госпожа дьо Сен Реми. — Тук ли сте, Луиз?
— Да, госпожо — отговори тя и побледня повече, отколкото ако я бяха изобличили в голямо престъпление.
— Добре, добре!
— Седнете, госпожо — каза Монтале, като предложи кресло на госпожа дьо Сен Реми и го постави така, че тя да бъде с гръб към шкафа.
— Благодаря, госпожице Ор, благодаря. Елате бързо, дъще моя, да вървим.
— Къде искате да вървя, госпожо?
— Но в къщи. Нали трябва да се приготви тоалетът ви?
— Какво има? — попита Монтале, като се престори на учудена, защото се страхуваше да не би Луиз да извърши някоя глупост.
— Значи вие не знаете новината? — попита госпожа дьо Сен Реми.
— Каква новина могат да научат две момичета в тоя гълъбарник, госпожо?
— Как!… Никого ли не сте видели?…
— Госпожо, вие говорите със загадки и ни карате да умираме от нетърпение! — извика Монтале, която не знаеше вече на кой господ да служи, като виждаше, че Луиз бледнее все повече и повече.
Най-сетне тя улови един красноречив поглед на другарката си, един от тия погледи, които биха накарали да се досети дори стена. Луиз сочеше на приятелката си шапката, злополучната шапка на Раул, която стоеше важно на масата.