Джеймс Хадли Чейс
Още един глупак
Първа глава
I
В онази юлска сутрин, когато в осем часа ме пуснаха от затвора, дъждът се лееше като из ведро — патица би се удавила.
Изпитах доста странно усещане, като видях отново външния свят, който за мен бе застинал за цели три години и половина. Тръгнах предпазливо към него, отдалечих се на няколко метра от украсените с ковани гвоздеи врати, после спрях, за да усетя дъха на свободата.
На ъгъла сигурно чакаше междуградският автобус, но в момента нямах никакво желание да се прибирам у дома. Исках само да стоя на края на тротоара, да усещам дъжда по лицето си и постепенно да проумявам, че вече съм свободен, че няма да прекарам още една нощ в килията, няма да живея сред гангстери, криминални престъпници и извратени типове, както беше през всичките тези месеци.
По улиците се образуваха локви. Водните струи шибаха шапката ми, купена преди четири години, и шлифера, купен преди пет — топъл дъжд, падащ от ниско надвисналите облаци, мрачни и навъсени като мен самия.
Един лъскав буик плавно спря до мене и автоматичното прозорче се плъзна надолу.
— Хари!
Вратата се разтвори, докато се навеждах да зърна шофьора.
Отвътре ми се усмихна Джон Реник.
— Хайде, влизай… ще се измокриш — каза той.
Поколебах се, после се вмъкнах в колата и затръшнах вратичката. Реник грабна ръката ми и силно я стисна. Слабото му мургаво лице грееше от искрена радост, че ме вижда.
— Как си, стари разбойнико? — попита той. — Как е на свобода?
— Добре съм — отвърнах аз, като си дръпнах ръката. — Да не ми предлагаш полицейски ескорт до вкъщи?
Усмивката му поугасна, сивите проницателни очи се взряха в лицето ми.
— Сигурно си мислеше, че няма да дойда. А аз броях дните.
— Нищо не съм мислил. — Погледнах натруфеното контролно табло на колата. — Твоя ли е?
— Как да не е моя! Купих я преди няколко месеца. Бива си я, нали?
— Значи ченгетата на Палм Сити все така са тъпкани с пари. Моите поздравления.
Той стисна устни и очите му внезапно блеснаха гневно.
— Виж какво, Хари, ако някой друг ми беше пуснал тая шега, щях да му фрасна един.
Свих рамене.
— Давай, щом ти харесва. Свикнал съм да ме бият ченгета.
Той шумно си пое дъх и каза:
— За твое сведение сега съм специален сътрудник на областния прокурор и получих солидно увеличение на заплатата. От две години вече не съм обикновен полицай.
Усетих как лицето ми пламна и това ме ядоса.
— Ясно… извинявай… не знаех.
— Че откъде ще знаеш? — той се усмихна и включи на скорост. Буикът се отдели от бордюра. — Доста неща се промениха, откакто те няма, Хари. Старите управници си отидоха. Имаме нов областен прокурор… свестен човек е.
Аз мълчах.
— Какви са ти намеренията? — попита той ненадейно.
— Никакви. Искам да се поогледам. Нали знаеш, че от „Хералд“ ме изхвърлиха.
— Чух за това. — Настъпи пауза, после той продължи: — Отначало ще ти се види доста тежко. Знаеш, нали?
— А, да. Ако убиеш ченге, дори без да искаш, няма да те оставят да го забравиш. Знам колко тежко ще ми бъде.
— Няма да имаш неприятности с полицията. Не исках да кажа това, но вероятно ще трябва да си потърсиш ново поприще. Къбит е влиятелна личност. Има ти зъб. Ако зависи от него, с журналистическата ти кариера е свършено.
— Това си е моя грижа.
— Бих могъл да ти помогна.
— Ще се справя сам.
— Е, да, разбира се, но Нина…
— И за Нина ще се погрижа.
Настъпи дълга пауза, той впери поглед в мокрото стъкло и каза:
— Виж какво, Хари, ние с теб сме приятели. Познаваме се от бог знае кога. Разбирам какво ти е, по не се дръж с мене като с враг. Говорих с Медоус за теб. Той е новият областен прокурор. Още не е сигурно, но може да те вземем при нас.
Погледнах го.
— Няма да работя за градската управа, та ако ще цял живот да стоя без работа.
— На Нина и беше много тежко — каза смутено Реник. — Тя…
— И на мен ми беше тежко, така че сме двама. Помощ не ми трябва. Това е!
— Е, добре! — Реник разпери безпомощно ръце. — Не си въобразявай, че не те разбирам, Хари. Сигурно и аз щях да съм озлобен като тебе, ако ме бяха натопили без вина, ама станалото станало. Трябва да помислиш за бъдещето си… и за бъдещето на Нина.
— Че за какво друго съм мислил според теб през цялото време в килията? — Вперих поглед навън — морето бе сиво в дъжда, вълните се разбиваха в дигата. — Да, озлобен съм, и още как. Имах достатъчно време да разбера какъв глупак съм бил. Трябваше да взема десетте хиляди долара, дето ми ги предлагаше началникът на полицията, и да си затварям устата. Е, в затвора научих нещо, втори път няма да се мина така.