Седях неподвижно и се правех, че не съществувам, защото усетих, че полицаят разсеяно ме наблюдава, явно от нямане какво да наблюдава.
Стори ми се, че ние с него сме сами в целия свят. Ярките неонови светлини на Палм Бей святкаха и изгасваха само в наша чест. Огромната жълта луна плуваше по безоблачното небе и хвърляше светлината си върху нас. Нямаше и следа от човешко присъствие по широката и безкрайно дълга магистрала.
Вперих поглед в червената светлина с надеждата, че най-после ще се смени със зелена. Сякаш беше символична — крещящо предупреждение за опасност — и аз стиснах волана така, че пръстите ме заболяха.
Полицаят прочисти гърлото си, после се изплю на пътя. Звукът ме стресна и аз погледнах бързо към него.
Размахваше безцелно палката си и ме гледаше втренчено. Беше едър мъж, с масивно телосложение, с кръгла глава като на бик, която стоеше върху раменете, сякаш изобщо нямаше шия.
Нямаше ли тези светлини да се сменят най-после?
Лицето ми бе плувнало в пот, вдишах очи към яркочервения предупредителен знак точно пред мен.
Светна зелено.
Освободих спирачката и с безкрайно внимание натиснах газта, възнамерявайки да потегля плавно, без да предизвикам възраженията на полицая.
Колата пое напред, после внезапно се чу стържещ звук и тя се закова на място.
Включих на скорост, изключих и отново включих на скорост. Натиснах газта. Моторът изръмжа, но колата не се помръдна.
Седях там и все повече ме обземаше паника; разбрах, че след много дълга и вярна служба скоростната кутия най-сетне бе излязла от строя. Някое зъбчато колелце бе изгубило последния си зъб и аз се бях залостил тука с един полицай на десет крачки от мен и с трупа на Одет в багажника.
Не можех нито да помръдна, нито да измисля нещо. Само стоях, стиснал кормилото, и не знаех какво да правя.
Зелената светлина се смени с червена.
Полицаят свали шапката си и почеса бръснатата си глава. Луната освети грубото му червендалесто лице. Беше от старата школа — около петдесетгодишен. Бе видял цялата грозота и поквара на света, бяха го мразили и продължаваха да го мразят онези, които и той мразеше. Такъв човек по-скоро ще ти създаде неприятности, отколкото да те избави от тях.
Бавно дадох на заден ход с надеждата, че колата ще се придвижи поне от средата на пътя до бордюра, но тя не мръдна.
Червената светлина се смени отново.
Ченгето слезе от тротоара и се приближи.
— Тук ли смяташ да прекараш нощта? — каза с груб полицейски глас, който много подхождаше на лицето му.
— Май е пострадала скоростната кутия — рекох аз.
— Аха? И какво ще правиш сега?
— Няма ли някъде наблизо сервиз?
— Тук аз задам въпросите. Питам те какво се готвиш да правиш?
— Някой ще ме изтегли — казах аз, като се стараех да овладея гласа си.
— Аха! А тая бракма тук ли ще стои, докато търсиш някой да те изтегли?
— Може би ще ми помогнете да я избутаме до бордюра?
Той почеса голямото си червено ухо с палката и ме изгледа накриво.
— Аха! — Изплю се на пътя. — Приличам ли ти на някой балама, дето помага на разни нещастни тъпанари да си бутат колите? Едно ще ти кажа: мразя колите, мразя и тъпанарите, дето имат коли. Разкарай тая проклета таратайка от средата на пътя или ще ти съставя акт, задръстваш движението.
Слязох от колата и се опитах да я избутам, но там имаше лек наклон и не можах да я помръдна. Напъвах се, докато целият плувнах в пот, а полицаят се бе вторачил в мен, наклонил кръглата си като топка глава на една страна.
— Имаш пилешки мускули — каза той и тежко се повлече към мен. — Окей, спокойно. Смятай, че съм ти съставил акта. Дай да ти видя книжката.
От усилието да избутам колата бях останал без дъх. Подадох му шофьорската си книжка, имах достатъчно ум в главата си да му връча и чисто новичката си журналистическа карта. Той се втренчи в нея, после в мене, после отново в картата.
— Какво е това?
— Работя за областния прокурор Медоус — отвърнах аз. — Подчинен съм пряко на лейтенант Реник.
— Реник ли? — той килна шапката на тила си. — Защо не каза така? Ние с лейтенанта бяхме приятели, преди да се издигне. — Полицаят подозрително опипа журналистическата ми карта, после ми я върна. — Е, сигурно няма да ми стане нищо, ако ти помогна малко.
Заедно избутахме колата до бордюра. Ченгето я огледа с презрение.
— Скоростната кутия, а? Май ще ти излезе скъпичко да я поправиш, а?
— Сигурно. — Главата ми бучеше. Какво щях да правя? Не смеех да оставя колата на ремонт.
Единствената възможност бе да я прибера в собствения си гараж. Но какво щях да правя тогава с трупа на Одет?