— Е, вие с колите сигурно имате много мангизи. Мойта работа е друга, мен кола не ми трябва дори да ми я подаряват.
— Има ли някъде наблизо автосервиз? — попитах аз, като избърсах потта от лицето си.
— На километър и половина по шосето, ама сигурно е затворен. Ако мине патрулна кола, тая таратайка веднага ще я закарат в управлението и ще ти съставят акт.
На другата страна на улицата видях един дръгстор, който работеше денонощно.
— Май ще се обадя по телефона.
— Най-добре. Аз съм наблизо. Кажи на оня приятел, че аз съм заръчал да махне тая таратайка. Името ми е О’Флеърти. Той ме познава.
Полицаят извади от джоба си тефтер и ми даде телефонния номер на сервиза.
Отидох до дрогерията и се обадих по телефона.
След дълга пауза чух мъжки глас, кисел и сънен. Попита какво, по дяволите, искам.
Казах, че искам да ме вземе на буксир и че полицаят О’Флеърти ми е дал телефонния му номер.
Той ми отговори с цветиста псувня, но накрая каза, че ще дойде.
Отидох при колата.
— Идва — казах аз.
Ченгето се усмихна.
— Хващам се на бас, че те е напсувал.
— И още как.
— Като видиш лейтенанта, кажи му, че си спомням за него — продължи О’Флеърти. — Бива си го. Най-добрият полицай, който сме имали.
— Ще му предам.
— Е, аз да тръгвам. Все ще се видим някога.
— Надявам се. И благодаря.
Грубото му червендалесто лице се разля в усмивка.
— Ние трябва да държим един за друг — каза той, кимна и тръгна по шосето, като размахваше палката и тихичко си подсвиркваше.
С трепереща ръка запалих цигара. Бях така уплашен, че едва дишах. Какво щях да правя, след като приберях колата в моя гараж? Трябваше да помисля и за Нина. Как щях да се освободя от трупа на Одет, когато Нина винаги можеше да влезе в гаража? Не биваше да го правя денем. А Нина никога не излизаше нощем. Така бях загазил, че не бях в състояние да мисля, главата ми щеше да се пръсне от притеснение.
След десетина минути аварийната кола пристигна. Механикът беше дребен, слаб като клечка, ирландец до мозъка на костите си. Бе така вбесен, че не ми проговори, само се качи в пакарда, провери скоростите, излезе и се изплю на улицата.
— Скоростната кутия — каза той. — Две седмици работа и ще ти излезе скъпичко.
— Искам да ме закарате у дома — казах аз.
Той се вторачи в мен.
— Не искаш ли да ти поправя проклетата кутия?
— Не. Искам да ме закарате вкъщи.
Лицето му конвулсивно потръпваше.
— Дигна ме от леглото по туй време и няма да взема нищо за поправката, така ли?
Бях се нагледал на ирландци тази нощ.
— Аз работя за областния прокурор. Престани да дрънкаш и ме закарай вкъщи.
Помислих, че някой кръвоносен съд може да му се спука, но той успя да преглътне яда си. Като мърмореше под нос, нагласи въжето. Казах му накъде да кара и се качих до него в аварийната кола.
По целия път до вкъщи никой от нас не продума. Като спряхме пред нас, погледнах разтревожено прозорците, по светлина не се виждаше. Нина беше в леглото и спеше.
Той откачи въжето.
— Ще я избутаме в гаража — рекох аз.
Той не ми помогна особено много, но имаше лек наклон към гаража и след известни усилия успяхме да вкараме колата.
— Колко? — попитах аз.
— Петнайсет долара — каза намръщено.
Нямах петнайсет долара. Извадих портфейла си. Успях да изровя всичко единайсет долара. Дадох му десет.
— И това е много.
Той взе парите, изгледа ме свирепо, качи се в колата и си замина.
Затворих вратите на гаража и го заключих.
Бледата светлина на утрото се процеждаше на изток. След час и слънцето щеше да се покаже. Вече нищо друго не можех да направя. Все още нямах представа как ще се справя.
А междувременно през целия ден трупът щеше да остане в колата. При тази мисъл ми призляваше.
Тръгнах по пътеката, отключих входната врата и влязох в хола. Зърнах лицето си в огледалото. Приличах на привидение.
На масата видях чантата на Нина. Отворих я, взех нейните ключове за колата и ги пуснах в джоба си. Не посмях да рискувам — можеше да отвори багажника, докато бях на работа.
Загасих светлината, отидох в банята и се съблякох. Взех душ. Мозъкът ми все още беше така парализиран от страх, че не можех да обмисля следващите си действия.
Посягах към пижамата си, когато чух телефона. Сърцето ми се сви. Намъкнах набързо долнището на пижамата, втурнах се в хола и грабнах слушалката.
— Хари, ти ли си? — Познах гласа на Реник. — Току-що ни се обади Малру. Отвлечена е! Ела веднага в управлението!
Спрях там разтреперан, стиснал телефонната слушалка, и усещах как ужасът ме връхлита на вълни.