Докато чакахме, телефонът непрекъснато звънеше. На всеки пет минути съобщаваха за развоя на претърсването. Тези хора не си играеха. Вече една четвърт от площта, изобразена на картата, беше претърсена. Виждах, че се приближават към нашата улица. Щяха ли да се сетят да проверят гаража ми? Щяха ли да се сетят да претърсят колата ми?
Внезапно някой почука на вратата и пред нас се появиха Кеъри и жена му.
Бяха странна двойка. Тя се извисяваше над него. Кеъри вървеше след нея, мачкайки нервно шапката си, а плешивата му глава лъщеше от пот. Тъй като не бях видял добре лицето му в тъмния паркинг, аз го огледах с любопитство. Беше от онези слаби и безлични типове, които все някой ще изпързаля и които живеят в някакво нервно объркване, винаги несигурни дали не са постъпили неправилно в най-подходящия момент, или пък правилно в най-неподходящия.
Жената беше висока, едрогърдеста, с остри очички и енергично издадена напред долна челюст. Тя командваше вкъщи. Това си личеше отдалече. Влетя в стаята, сякаш бе нейна собственост, и като взе Медоус на прицел, веднага се нахвърли върху него.
Заяви, че злополуката не била станала по вина на съпруга й. Фактът, че онзи избягал, бил доказателство за това. Що за идея да ги викат в полицията? В магазина имали куп работа. Какво си въобразявал Медоус, да не би едно осемнайсетгодишно момиченце да може да ги замести в магазина и тъй нататък, и тъй нататък, докато Медоус се опитваше да спре пороя от думи.
Стоях, застинал от ужас, вперил поглед в Кеъри.
Навярно това беше грешка от моя страна. Втренченият ми поглед привлече вниманието му и той изведнъж се обърна към мен.
Сърцето ми се сви, като видях как се напрегна. Погледна настрани, после отново — към мене. Погледите ни се срещнаха. Изпитах ужасяващото чувство, че ме е познал. Гледахме се известно време, после той се извърна, прегърби рамене и отново се върна към старата си роля на шашардисан.
Медоус обясняваше на жената за отвличането и тя започваше да се успокоява.
— Не ме интересува злополуката — каза й той. — Искам описание на онзи човек. — Пренебрегна я и се обърна към Кеъри. — Вие ли говорихте с него?
Дребният човечец кимна нервно.
— Да, сър.
— Опишете ми как изглеждаше.
Кеъри погледна към жена си, после отново към Медоус. Изпусна шапката си и я вдигна, целият зачервен.
— Ами беше едър човек, сър. Беше тъмно. Не го видях хубаво.
— Едър, с широки рамене?
— Точно така.
— Не бих го описала така — каза мисис Кеъри. — Беше едър, да, но не и висок. Като вас — и тя посочи Медоус.
Той се намръщи.
— Сега говоря със съпруга ви. С вас ще поговорим по-късно.
— Мъжът ми никога нищо не забелязва — заяви тя. — Няма смисъл да го питате. И брат му е същият. Колкото можете да разчитате на думите на мъжа ми, толкова и на думите на брат му. Аз ли не знам. Женена съм за него от двайсет и шест години.
Без да й обръща внимание, Медоус каза:
— Мистър Кеъри, вие останахте с впечатлението, че този човек е висок. Колко висок?
Кеъри се поколеба, като погледна извинително към жена си.
— Трудно е да се каже, сър. Не беше много осветено. Наистина останах с впечатлението, че е висок.
Медоус махна нетърпеливо. Посочи към Реник.
— Толкова висок?
Кеъри втренчи поглед в Реник, пак си изпусна шапката и с неловко движение я вдигна.
— Горе-долу. Може би малко по-висок.
Жената изсумтя.
— Бих искала да знам какво ти става — каза тя. — Не беше по-висок от този джентълмен — и тя посочи Медоус.
— Мила, останах с впечатлението, че той… той беше висок — каза Кеъри и изтри потното си теме с носна кърпа.
Медоус изведнъж се обърна към мен.
— Стани прав, а? — каза нетърпеливо.
Аз бях най-високият в стаята. Бавно се изправих. Сърцето ми биеше така силно, че щеше да се пръсне.
— Този господин е великан! — каза жената. — Непрекъснато ви повтарям, че онзи не беше висок.
Кеъри се втренчи в мен.
— Струва ми се — рече колебливо, — че този човек има почти същата фигура.
Седнах. Кеъри продължи да ме гледа втренчено.
— Окей, кажете какво точно се случи. Вие блъснахте неговата кола, така ли?
Кеъри откъсна очи от мен.
— Дадох на заден. Бях забравил да включа светлините. Блъснах се право в колата му. Просто не я видях.
— Нищо подобно! Ти даде на заден ход, а този пристигна отнякъде и се блъсна в тебе — намеси се жена му. — Само той е виновен. Наруга ни и си замина. Паркира си колата в другия край и взе, че избяга. Като не беше виновен, защо избяга, а?
— Пет пари не давам кой е виновен — изръмжа Медоус. — Искам само да намеря онзи човек. Е, сър — обърна се той към Кеъри, — забелязахте ли нещо друго? Според вас на колко години беше?