— По гласа и движенията му личеше, че е към трийсет и няколко годишен — каза Кеъри и погледна с надежда към жена си. — Нали и ти мислиш така, мила?
— Как така по гласа му ще познаеш на колко е години? — озъби се тя. — Мъжът ми чете криминални книжки — каза тя на Медоус. — Чете ли, чете, като забие нос в книгата — и по цял ден така. Хората не трябва да четат криминални книжки, не е полезно.
— А вие не можахте ли да познаете на каква възраст беше?
— Може би, но няма да ви кажа. Не е хубаво да се заблуждава полицията — рече тя и погледна заплашително съпруга си.
— Не забелязахте ли с какво беше облечен, мистър Кеъри?
Човечецът се поколеба.
— Не съм много сигурен, но ми се стори, че носеше спортен костюм. Трябва да е бил кафяв. Като излезе от колата, ми се стори, че имаше външни джобове.
— Не знам как можеш да стоиш пред този джентълмен и да приказваш такива глупости — заяви жена му. — Беше тъмно, не си могъл да видиш цвета на костюма му с твоето зрение. — Тя се обърна към Медоус. — Ако не сте виждали суетен човек, ето го пред вас. Постоянно трябва да носи очила. Все това му повтарям. Не бива да кара колата без очила.
— Зрението ми не е чак толкова лошо, Хариет. — Кеъри показа малко характер. — Очилата ми трябват само за четене.
Медоус посочи един вестник на бюрото си, което беше на около шест крачки.
— Можете ли да прочетете заглавията от мястото си, мистър Кеъри?
Той ги прочете без колебание.
Медоус погледна Реник и вдигна рамене, после попита:
— Носеше ли шапка?
— Не, сър.
Медоус се обърна язвително към жената:
— И вие ли така мислите?
— Не носеше шапка, но това не означава, че изобщо не е имал шапка — каза гневно тя.
— Да не я носеше в ръка?
Тя се поколеба и каза грубо:
— Не забелязах.
Докато траеше този разговор, Кеъри ме гледаше слисано.
— Мистър Кеъри, онзи човек черноок ли беше или рус?
— Не мога да кажа, сър. Не се виждаше хубаво.
— Той говори ли с вас?
— Той ни крещеше — обади се жената. — Знаеше, че е виновен. Той…
— Бихте ли познали гласа му? — каза Медоус, без да й обръща внимание.
Кеъри поклати глава.
— Не, сър. Той каза само няколко думи.
— В колко часа стана злополуката?
— В десет и десет. Нарочно си погледнах часовника.
— Значи после той избяга. Накъде?
— Мисля, че се качи на друга кола, която го чакаше извън паркинга. Във всеки случай, след като избяга, чух как потегли друга кола.
— Не я ли видяхте?
— Не, но видях светлините й.
— В каква посока замина?
— Към летището.
Медоус спря да крачи из кабинета и се втренчи в Кеъри, после погледна Реник, който си водеше, бележки.
— Летището ли?
— Ами може да е потеглила за Уест Бийч, който е на пътя за летището. Не исках да кажа…
— Летището! — възкликна Медоус. — Това е идея. — Той внезапно се разпали. — По дяволите! Това е идея! Проверихме ли летището, Джон?
Реник отрицателно поклати глава.
— Не. Предположихме, че няма да посмее да качи момичето на самолет. Ако мислите…
— Ще проверим навсякъде — каза Медоус. — Искам списък на всички пътници, които са заминали от летището между десет и половина и полунощ. Ти ще уредиш това, Джон.
Толкова бях притеснен, че едва стоях на мястото си.
Като се обърна към Кеъри, Медоус каза:
— Смятам, че засега това е всичко, мистър Кеъри. Благодаря за съдействието. Ако ни заинтересува още нещо, ще ви потърсим.
Жената тръгна да излиза.
— Хайде, Хърбърт, вече изгубихме достатъчно време.
Кеъри пристъпи след нея, после спря да ме погледне. Не посмях да вдигна очи. Дръпнах едно чекмедже на бюрото и взех някакви листове, сякаш съвсем бях забравил за неговото съществуване.
Чух как той попита Медоус:
— Извинете, сър, кой е този господин?
Ето, сега, помислих си аз, и сякаш ледени пръсти стиснаха сърцето ми. Вдигнах поглед.
Кеъри сочеше към мен.
Явно изненадан, Медоус каза:
— Това е Хари Барбър, отговаря за пресата.
Жената дръпна Кеъри и го повлече към вратата.
— За бога! Идвай! Ако имаш много време и смяташ да хабиш времето на тези господа, аз нямам!
Като продължаваше да ме гледа втренчено, Кеъри неохотно се остави да го изведат от кабинета.
Вратата се затвори след него.
Девета глава
I
— Каква жена! — каза Медоус и седна зад бюрото си. — Какво ще кажеш, Джон? Главата си залагам, че Кеъри говори истината.
— А, разбира се — отвърна Реник. — Все пак имаме и друг свидетел — Кърби също каза, че човекът бил висок, с широки рамене. Е, вече имаме нещо налице. Човекът, когото търсим, е висок около един и осемдесет и три, тежи осемдесет килограма, пуши цигари „Лъки Страйк“, притежава разнебитена кола, носил е тъмен спортен костюм с външни джобове и е бил без шапка. Почти сме готови да му направим словесен портрет. — Изведнъж се обърна към мене. — Колко тежиш, Хари?