— Около седемдесет и пет, предполагам — казах дрезгаво. — Какво общо има тук моето тегло?
— Хрумна ми нещо. Кеъри каза, че по фигура приличаш на онзи. Ще ти направим снимка, ще изтрием лицето и ще я разпратим по вестниците. Ще искаме да узнаем дали някой не е виждал такъв човек около паркинга на Лоун Бей и „Пиратската колиба“ — Той погледна Медоус. — Какво ще кажете, сър?
— Чудесна идея! — разпалено се съгласи Медоус. — Ще направим още нещо. — Той извика секретарката си. — Мис Леъм, веднага излезте да купите спортен костюм за мистър Барбър. Да бъде тъмнокафяв и с външни джобове, нещо скромно. Искам го възможно най-бързо.
Мис Леъм ме огледа, кимна и излезе.
— Джон, докато чакаш, набави ми списъка на пътниците. Искам имената на всички, които са пътували между десет и половина и полунощ. — А на мен рече: — Какво ще кажете за една статийка за мен — нещо лично, какви хобита имам, за семейния ми живот, за децата, жена ми и тъй нататък. Няма нужда да ви обяснявам. Цялата тази плява я има в досието. Гледайте да излезе в „Таим енд Нюзуик“.
Като се върнах в стаята си, затворих вратата и седнах с подкосени крака зад бюрото. Бях в капан. Фотографската идея на Реник можеше да се окаже опасна. Макар да бях доста сигурен, че никой не ме е видял в „Пиратската колиба“, имах достатъчно журналистически опит, за да знам, че винаги може да се намери някой, който ме е видял, без да го забележа. Това се отнасяше и за Лоунбейския паркинг. И най-глупаво бях занесъл куфара на Одет в чакалнята на летището. Там беше претъпкано. Щом снимката ми се появеше във вестниците, някой случаен наблюдател можеше да си спомни, че ме е виждал.
Но от главата ми не излизаше мисълта как ще се отърва от трупа на Одет. Това трябваше да стане тази вечер. Не можех да я оставя по-дълго в багажника. Трябваше да наема кола. Уплахата ми се засили, като се сетих, че нямам пари. Трябваше да отида в сервиза и да измоля една кола от собственика, без да плащам депозит. В портфейла ми бяха останали точно два долара и нямах представа колко има у Нина. Заплата щях да получа най-рано в края на седмицата.
А после, като намерех кола, щях да пренеса в нея трупа на Одет. Как щеше да стане това, та Нина можеше всеки момент да ме изненада? Трябваше да го направя, когато тя спи. Щях да й кажа, че ще работя до късно и щях да чакам да заспи, за да свърша всичко.
Ами ако някой от онези, които претърсваха, ме забележеше?
Умът ми отказваше да възприеме ужасния риск, на който щях да се изложа.
Нямах време да мисля повече за това, защото телефонът нададе неизменния си вой. Трябваше да пиша статията за Медоус. Като я довършвах, влезе мис Леъм с костюма, следвана от Реник.
Здравата се стреснах, като видях костюма. Беше точно копие на моя. Бях го купил скоро след като напуснах затвора, за да имам нещо ново за носене.
Като си отиде мис Леъм, Реник каза:
— Хайде преоблечи се, Хари. Фотографът чака. Искаме да пуснем снимките във вечерните издания.
Облякох костюма и отидох с Реник при фотографа. След половин час имахме десетина готови снимки.
С ужасното чувство, че извършвам самоубийство, направих описание на себе си и го залепих на гърба на снимките. Занесох ги на Медоус.
Лицето ми беше изтрито, но въпреки това не бе трудно да се позная.
Медоус разгледа снимките, кимна и извика мис Леъм, за да ги разпрати на местните вестници.
Тъкмо излизах и се появи Реник.
— Списъкът на пътниците е готов — каза той. — Но няма да ни помогне. Между десет и половина и полунощ е имало само два самолета. Единият за Япония, другият за Сан Франциско. Японският не ни върши работа. На самолета за Сан Франциско е имало петнайсет пътника. Четиринайсет от тях са били бизнесмени със съпругите си. Те редовно пътуват по тази линия и стюардесата ги познава добре. Петнайсетият пътник е момиче, което пътувало само.
— Това не ни е от полза. Аз търся момиче, което е пътувало с някакъв мъж. Има малка възможност похитителят така да е уплашил момичето, че да са пътували заедно. Как се е казвала самотната пътничка?
— Записана е като Ан Харкорт — отвърна Реник. — Стюардесата я забелязала. Била червенокоса. Сигурен съм, че не е била Одет Малру.
Студената топка в стомаха ми се стопи. Краката ми изведнъж се подкосиха и трябваше да седна.