Медоус хвърли списъка в кошчето за смет.
— Е, това беше една възможност. Може би със снимката ще имаме повече късмет.
Минаваше седем. Навъртах се наоколо, до осем слушах телефонните съобщения за претърсването, после казах на Реник:
— Да си отивам ли вкъщи? Ако стане нещо, ще ми звъннеш.
— Ами да, разбира се, Хари. Отивай.
Върнах се в стаята си и се обадих на Нина.
— Може да позакъснея. Какво ще правиш тази вечер?
— А, нищо. Ще те чакам.
— Виж какво, защо не идеш на кино? Какво ще правиш вкъщи сама? Дават хубав филм в „Капитол“. Защо да не го видиш?
— Не ми се ходи сама, Хари. Ще те чакам.
Само да можех да я изкарам от къщи за няколко часа!
— Ще ми бъде много приятно, ако отидеш, Нина. Толкова често оставаш сама.
— Но, мили, не ми се ходи сама на кино, дори да можехме да си го позволим — Кога ще се върнеш? Да ти стопля ли вечерята?
Вдигнах ръце. Ако продължавах, да настоявам, щеше да й се види подозрително.
— Сигурно след около час. Да, стопли ми вечерята. Ще се видим.
— Ох, Хари, още не съм си намерила ключовете за колата.
Започнах да се ядосвам.
— Като не можеш да я използваш, за какво се притесняваш? Засега до скоро виждане — казах аз и затворих телефона.
Известно време седях така, вперил невиждащи очи в часовника на бюрото си. Обикновено Нина си лягаше към единайсет. Трябваше да чакам най-малко до един, преди да посмея да докосна трупа на Одет. Колкото повече наближаваше време да действам, мисълта за онова, което трябваше, да направя, ме караше да треперя от ужас. Но се налагаше. Къде щях да изхвърля трупа? Щях ли да посмея да отида до сребърната мина? Знаех, че вече са я претърсили. Едва ли щяха да я претърсват отново. Ако успеех да стигна дотам, без да ме забележат, може би никога нямаше да намерят трупа. Но можех ли да стигна дотам? Преди да напусна стаята на оперативната група, аз бях разгледал картата, на която Реник отбелязваше как напредва претърсването. Движеха се по магистралата, като се отдалечаваха от мината и отиваха към нашата къща. До един часа магистралата щеше да бъде чиста, можех да срещна само някоя случайна патрулна кола. В качеството си на агент за връзка с широката публика можех да, ги излъжа нещо и да мина, ако — това ако беше с голяма буква — ми издържаха нервите. А те вече не издържаха. Бях в ужасно състояние.
Най-напред трябваше да наема кола. Това беше първата крачка.
Взех автобус и отидох до кварталния гараж. Като влизах там, беше девет без десет.
Тед Браун, осемнайсетгодишният младеж, когото добре познавах, седеше в малката канцелария и четеше за конните състезания. Изпитах облекчение, като видях, че няма и следа от Хамънд, собственика на гаража.
— Здравей, Тед — казах аз, като отворих вратата. — Изглеждаш много зает.
Той глуповато ми се усмихна. Остави вестника и се изправи.
— Здрасти, мистър Барбър — каза той. — Тъкмо се опитвах да отгатна кой ще спечели. С малко късмет ще успея. От една седмица хич не ми върви.
— А на мен никога не ми върви. Виж какво, Тед, и аз нещо имах лош късмет напоследък. Пакардът ми отиде на кино. Изгърмя скоростната кутия.
На лицето му се изписа загриженост.
— Гледай ти! Съжалявам. Това е сериозна работа.
— Аха. Искам да наема една кола за тази вечер. Имаш ли нещо свободно?
— Ама разбира се, мистър Барбър. Можете да вземете ей онзи шевролет. Само за тази вечер ли?
— Да. Утре сутринта я връщам. — Тръгнах към шевролета. — Имам спешна среща в Палм Бей.
— Ще ви дам формуляра да го попълните, мистър Барбър. Трийсет долара за депозит и за осигуровката.
Спрях.
— Бързам, Тед. Нямам пари в себе си. Утре ще си оправим сметките.
Момчето объркано се почеса по главата.
— На мистър Хамънд май няма да му се хареса това, мистър Барбър. Не мога да го направя на моя отговорност.
Засмях се пресилено.
— Какво ти става, Тед? По дяволите, аз съм ви постоянен клиент от десет години. Мистър Хамънд с удоволствие би ми услужил.
Лицето му се разведри.
— Май сте прав, мистър Барбър. Може би само трябва да подпишете формуляра. А утре, като върнете…
— Разбира се.
Последвах го в канцеларията и нетърпеливо зачаках да намери формуляри. Намери един и го сложи на бюрото пред мен.
Като си вадех писалката, една кола влезе в гаража.
Беше Хамънд.
Ако бях дошъл пет минути по-рано, вече щях да съм на път. Сега ме чакаха разправии. Разбрах това, щом видях как се промени изражението на лицето му.
Като влезе в канцеларията, аз някак успях да си наложа да му се усмихна.
— Здравейте, мистър Хамънд — казах аз. — Вие нещо по късното.
— Добър вечер — каза той отсечено. И погледна намръщено към Тед. — Какво става тук?