— Тогава по-добре веднага да уредиш въпроса с колата, нали така? Ще я оставиш горе на шосето. Когато си готов да пренесеш онова нещо ще я докараш в гаража.
— Добре.
Не се помръднах. Само стоях, втренчил поглед в килима. Трябваше да отворя багажника на колата, за да взема чантата. При мисълта, че ще видя трупа на Одет, съвсем изгубих самообладание.
— По-добре пийни още една чашка — рече Нина.
Веднага се досети какво става в главата ми.
— Не — казах аз и се изправих. — Добре съм. Къде е фенерчето?
Нина го извади от едно чекмедже.
— Ще дойда с теб.
— Не. С това трябва да се справя сам.
Взех фенерчето и без да я погледна, отворих входната врата и пристъпих навън в мрака.
На улицата беше съвсем тихо. На отсрещната страна светеха нечии прозорци. Къщата на съседа ми тънеше в мрак. Отидох до пътната врата и огледах улицата. Никой не се виждаше. Сърцето ми биеше до пръсване, в устата си усещах неприятен кисел вкус.
Стигнах до вратите на гаража. Едва успях да вкарам ключа в ключалката. Щом отворих и ме лъхна леката, но ясно доловима миризма на труп, спрях, обзет от паника, потискайки желанието да повърна.
Затворих вратите зад себе си и светнах фенерчето. Трябваха ми няколко секунди, за да събера кураж и да се приближа до багажника. Цяла минута мина, докато вкарам ключа в ключалката.
Стоях там, лицето ми бе обляно в пот, едва дишах, сърцето ми щеше да се пръсне, а аз си налагах да отворя багажника.
Вдигнах капака.
Фенерчето в треперещата ми ръка освети евтината рокля в синьо и бяло, дългите хубави крака, ниските обувки, опрени на резервната гума.
Чантата беше до трупа. Грабнах я и блъснах капака на багажника. Горчива жлъч се надигаше в устата ми и аз потиснах силното желание да повърна. Тръпки на ужас лазеха по цялото ми тяло. Овладях се, наложих си да заключа багажника, заключих и вратата на гаража и бързо се върнах вкъщи.
Нина ме чакаше. Лицето и беше напрегнато. Видя ми се състарена, отслабнала и възбудена.
Сложих чантата на масата.
— Сега бих пийнал — казах дрезгаво.
Чашата ми беше готова. Уискито ме подкрепи. Извадих кърпичка и избърсах лицето си.
— Спокойно, миличък — нежно каза Нина.
— Нищо ми няма.
Запалих цигара и поех дълбоко дима.
— Ще я отворя — каза Нина и се приближи до чантата.
— Не! Не я докосвай! Не бива да оставяш отпечатъци.
Взех чантата. Закопчалката се отваряше лесно. Натиснах езичето, вдигнах капака и я изпразних на масата.
Очаквах да се изсипят купища банкноти. Очаквах да видя десетки и десетки пачки с банкноти. Вместо това от чантата изпаднаха вестници — стари вестници, някои изцапани, но само вестници и нищо друго.
Пари нямаше, само стари, мръсни вестници!
II
Чух как дъхът на Нина секна.
Бях толкова слисан, че не можех да помръдна. Можех само да гледам вестниците, без да вярвам на очите си. После дойде съкрушителният удар на прозрението.
Пари нямаше — не можех да наема кола!
— Свършено е с нас — казах и погледнах безпомощно Нина. — Свършено е.
Тя разрови вестниците, сякаш се надяваше да открие част от парите между гънките им, после и тя втренчи поглед в мен.
— Но какво е станало? Да не ги е откраднал някой?
— Не, не съм изпускал чантата от очите си, докато не я затворих в багажника.
— Но какво е станало с парите? Мислиш ли, че Малру изобщо не е имал намерение да плати?
— Сигурен съм, че искаше да плати. Парите не значат нищо за него. Ако се беше опитал да направи такъв номер, щеше да знае, че рискува живота на дъщеря си.
Тогава изведнъж си спомних за другата чанта, която Реник ме бе накарал да занеса, за да я фотографират — точното копие на тази.
— Имаше две съвсем еднакви чанти. В едната са били парите, в другата — вестниците. Трябва да са били разменени, когато Малру е тръгвал да излиза.
— Кой може да ги е разменил?
— Рея. Разбира се! Истината ще ми извади очите. По едно време ми се виждаше странно, че ми поверява толкова много пари. Нищо не е имала намерение да ми дава — нито на мен, нито на Одет. Глупак бях да мисля, че не е имала друг избор, а тя, разбира се е имала. Приготвила е друга, а чанта, изчакала е удобен момент и ги е разменила. Никога не е имала намерение да ми се доверява — нито на мен, нито на Одет. Затова не дойде в бунгалото. Не е имало защо. Парите са били у нея, преди Малру да напусне къщата. Рискувах главата си за една чанта стари вестници! Хващам се на бас, че никога не е имала намерение да ми даде онези петдесет хиляди долара, които ми обеща. Използвала ме е като последен глупак и ето че се измъкна безнаказано!
— Какво ще правим сега, Хари? — попита тихо Нина.