Докато идваше към мен безшумно и леко като боксьор, трябваше да направя усилие, за да изглеждам спокоен.
— Готово ли е?
— Да.
По нищо не личеше, че знае за магнетофонните записи. Грубото му месесто лице бе малко замислено, но това бе всичко.
Заедно излязохме от къщата и отидохме до полицейската кола.
— Казахте ли на мистър Малру? — попитах аз, като се вмъкнах зад кормилото.
— Аха — той се настани до мене. — Голям удар е за него, единствената му дъщеря.
— Мисис Малру прие новината съвсем спокойно — рекох аз, като подкарах по алеята. — Те разбираха ли се с момичето?
— Много се разбираха. — В гласа му се прокраднаха по-остри нотки. — Тя се владее.
Реших да забия ножа в раната и да го завъртя.
— Лейтенантът разправяше, че сега мисис Малру ще наследи всичките пари на съпруга си. Убийството на момичето е много удобно за нея. Ако беше останало живо, щеше да получи половината от богатството, а сега съпругата заграбва всичко.
Той размърда едрото си мускулесто тяло. Не посмях да го погледна.
— Сигурно има достатъчно пари и за двете — каза О’Рейли.
Не бях сигурен, но ми се стори, че гласът му прозвуча смутено.
— Някои жени не се задоволяват с половинки. Мисис Малру май е от онези, които не биха поделили с никого и въздуха, който дишат.
Усетих, че се е вторачил в мен. Все още не го поглеждах.
— Лейтенантът ли мисли така?
— Не съм го питал.
След кратко мълчание той каза:
— Хитра беше идеята да се публикува онази снимка. Човекът от снимката прилича много на вас.
Тази контраатака не ми направи впечатление.
— Защото съм аз. Имахме описание на човека, който е бил видян с момичето в „Пиратската колиба“. По фигура приличал на мен. Та затова се предложих за фотомодел.
Това му затвори устата.
— Като ви гледам — продължих аз, — и вие имате същата фигура.
Той не отговори. Изминахме две пресечки в мълчание.
— Намериха и чантата — добавих аз. — Беше в откраднатата кола заедно с трупа.
Едрата му мускулеста ръка лежеше на коляното. Видях как силно трепна.
— Искате да кажете, че са намерили откупа?
— Не съм казал такова нещо. Намериха чантата, а тя беше пълна със стари вестници. Знаехте ли, че има две чанти, съвсем еднакви?
Отново усетих, че ме гледа.
— Аха.
— Знаете ли какво си мисля? Мисля, че някой е разменил чантите точно преди тръгването на Малру. Било е много лесно.
Това наистина го стресна. Изпусна цигарата си.
— Какво приказвате? Кой ще смени чантите?
В гласа му прозвучаха груби нотки. Наведе се, вдигна цигарата и я изхвърли през прозореца.
— Имам си теория. Според мен е станало така: момичето е отвлечено. Старецът приготвя парите. На жена му внезапно й хрумва хитра идея. Ако измами похитителите, момичето ще бъде убито. Като отстрани момичето, мисис Малру ще получи цялото богатство. Така че тя напълва с вестници другата чанта и точно когато Малру тръгва да занесе откупа, разменя чантите. По този начин получава петстотин хиляди долара за джобни пари, отървава се от заварената си дъщеря, а когато старецът умре, ще прибере и милионите.
За няколко секунди той застина на мястото си, после каза с груб, напрегнат глас:
— Лейтенант Реник ли измисли това?
— Още не съм му казал. Това е собствената ми теория.
— Ами? — обърна се и ме изгледа свирепо. — Виж какво, послушай съвета ми и не се занимавай с разни фантазии. Тези хора имат страхотно влияние. Започнеш ли да разпространяваш такива измислици, ще си навлечеш голяма беля на главата.
— Известно ми е — казах аз. — Просто импровизирах. На теб как ти се вижда моята теория?
— Гадост. — Долових яростни нотки в гласа му. — Мисис Малру никога не би направила такова нещо.
— Така ли? Е, ще ти повярвам. Ти я познаваш по-добре от мен.
Преди да успее да се опомни, завих в двора на полицейското управление. Спрях и излязох навън.
Отидохме заедно до моргата. Отдръпнах се да му направя път да влезе.
Реник и Барти седяха до една маса и си приказваха. В ъгъла имаше и друга маса, на която се виждаше покрито с чаршаф тяло.
О’Рейли стисна ръката на Реник и кимна на Барти.
— Значи я намерихте — каза.
Аз го наблюдавах. Изглеждаше безстрастен и твърд като всеки полицай.
Видях как двамата с Реник прекосиха стаята, после се извърнах, когато Реник дръпна чаршафа. Отново бях започнал да се потя.
Чух как Реник каза:
— Тя ли е?
— Разбира се… горкото дете. Значи са я удушили. Някакви предположения, лейтенанте?
— Още нищо. А старецът как прие новината?
— Доста зле е. — О’Рейли поклати глава. — Лекарят е при него.
— Тежко наистина.