Те се върнаха при нас с Барти.
— Добре, О’Рейли — каза Реник. — Благодаря ви, че дойдохте. Няма защо да ви задържам повече. Трябва да се заема с работа.
— Винаги на вашите услуги, лейтенанте.
О’Рейли подаде ръка на Реник, кимна на Барти, изгледа ме студено и излезе.
Реник се обърна към цивилния, който се беше облегнал на стената:
— Кажи на доктора, че може да я вземе.
И като ми направи знак с глава, напусна моргата и тръгна през двора. Ние с Барти го последвахме.
— Какво ти каза тя за роклята, Хари? — попита ме Реник, докато вървяхме по дългия коридор към канцеларията, която беше предоставена на негово разположение.
— Знаеше за нея. Тя и я била купила. Плажна рокля, която момичето държало в колата. Като ходело на плажа, си я слагало, за да запази по-хубавите рокли.
Реник отвори вратата и тримата едновременно влязохме вътре.
— Питам се защо ли се е преоблякла — рече замислено той. — Нещо не пасва тук. — Седна и сложи крака на бюрото.
Ние с Барти си намерихме столове.
— Защо чантата беше пълна с вестници? — попита Барти. — Това ме обърква.
— И къде е откупът? — Реник взе един нож за хартия и започна да пробива дупки в попивателната преса. — Все ми се върти в главата, че е била отвлечена от човек, когото е познавала. Фактът, че този тип е използвал името на Джери Уилямс, ме навежда на тази мисъл. Най-добре да проверим всичките й приятели и да разберем какво са правили по времето, когато е била в „Пиратската колиба“. Ще се заемете ли с това?
Барти стана.
— Веднага.
Когато той излезе, Реник се обърна към мен:
— Щом докторът си свърши работата, ще фотографираме роклята. Някой може да я е забелязал с нея.
На вратата се почука и един полицай влезе.
— Някакъв човек ви чака — рече той. — Казва се Крис Келър. Нещо във връзка със снимката в тазсутрешните вестници.
— Веднага да влезе — каза Реник и свали краката си от бюрото.
Мигом застанах нащрек и се притесних. Вдигнах очи към вратата и видях, че влезлият имаше почти като моята фигура. Той спря, поглеждайки ту Реник, ту мен. Внимавах, когато ме погледна, но не забелязах да ме е познал. Никога не бях го виждал и се поотпуснах.
— Мистър Келър? — каза Реник и се изправи. Подаде му ръка.
— Да — отвърна Келър и му стисна ръката. — Лейтенанте, видях снимката във вестника, — Той държеше вестника, в който бе поместена моята снимка с изтритото лице. — Мисля, че съм виждал този човек.
— Седнете. Да запишем адреса ви, мистър Келър.
Той седна. Извади кърпичка и избърса приятно грозното си лице, силно почерняло от слънцето. Каза, че живее на Уестърн Авеню и даде номера на апартамента си.
— Къде сте ’го виждали?
— На летището.
Сърцето ми заби силно. Взех един молив и започнах да дращя върху попивателната преса на бюрото до мен.
— Кога?
— В събота вечер.
Видях, че Реник започна да проявява интерес.
— По кое време?
— Към единайсет.
— Защо сте толкова сигурен, че това е същият човек, мистър Келър?
Той се размърда смутено.
— Не съм сигурен, лейтенанте. Костюмът му привлече вниманието ми. Разбирате ли, и аз смятах да си купя същия. В чакалнята на летището чаках един приятел, който трябваше да пристигне със самолета от Лос Анжелос, и видях този човек да влиза. Забелязах костюма му. Тогава си помислих колко хубаво му стои и днес, като видях снимката във вестника, реших да дойда да ви кажа.
— Правилно сте постъпили. Бихте ли познали този човек?
— Да ви кажа истината, лейтенанте, изобщо не го погледнах в лицето. Гледах костюма му.
Реник тежко въздъхна от яд. После зададе въпроса, за който ми се искаше да не се сети.
— Беше ли сам?
— Имаше едно момиче с него.
Реник бавно се изправи на крака. Едва сдържаше вълнението си.
— Видяхте ли момичето, мистър Келър?
Келър широко се усмихна.
— О, разбира се. Винаги забелязвам хубавите момичета.
— Как беше облечена?
— Носеше памучна рокля в синьо и бяло. Имаше големи слънчеви очила и рижи коси — любимия ми цвят.
— Рижа? — Реник спря да крачи из стаята и впери поглед в Келър. — Сигурен ли сте в това?
— Да.
Извадих носна кърпа и скришом избърсах изпотеното си лице.
Реник грабна телефонната слушалка.
— Тейлър, веднага ми донеси роклята на момичето.
Когато той остави слушалката, Келър каза объркано:
— Мислех, че се интересувате от мъжа, лейтенанте, а не от момичето.
— Какво правеха те на летището? — попита Реник, без да обръща внимание на забележката му.
Като забеляза хладната строгост на погледа му, Келър настръхна и стана по-внимателен.
— Влязоха в чакалнята. Мъжът носеше куфар. Провериха билета на момичето, после той й подаде куфара. Той си отиде, а момичето мина през контролната бариера.