Знаех, че Нина се притеснява и очаква новини, затова й се обадих.
Нашата линия бе свързана с централата, трябваше да внимавам какво говоря.
— У него са — казах аз. — Нямаше друг начин. Не казвай нищо. Остави на мен да говоря. Можеше да бъде и по-лошо. Ще говорим, като се върна. Щом се освободя, веднага си идвам.
— Добре, Хари.
Треперенето на гласа й ме накара да се почувствам ужасно.
— Не се притеснявай, мила. Все ще измисля нещо — казах аз и оставих слушалката.
В два и двайсет влязох в кабинета на Реник.
Той четеше някакъв доклад, слабото му лице бе намръщено и съсредоточено. Като влязох, вдигна поглед и ми направи знак да седна.
Може би беше само игра на въображението, но тонът на неговия глас веднага ме накара да си помисля, че вече не сме в такива приятелски отношения, в каквито бяхме преди по-малко от час и половина.
Седнах и запалих цигара. Вече бях претръпнал. Бях станал фаталист. Щях да лъжа до края и ако не успеех, щях да приема каквото ми се пишеше.
Накрая той хвърли доклада на бюрото, облегна се назад и ме загледа втренчено. Лицето му беше безизразно, но очите му се взираха изпитателно в мен. Гледаше ме така, както полицай гледа заподозрян, или може си въобразявах.
— Хари, разговарял ли си някога с Одет Малру? — попита той.
Сърцето ми замря.
— Не. Аз бях в затвора, когато са се преселили тук. Никога не съм имал възможността да взема интервю от нея — казах аз, като нарочно се направих, че не го разбирам. Първата лъжа. Трябваше да продължа да лъжа, докато Реник ме хванеше някой ден.
— Значи не знаеш нищо за нея?
— Нищичко. — Хвърлих угарката си в кошчето за смет. — Защо питаш, Джон?
— Просто се чудех. И най-дребните сведения ще ми са от полза.
— Може би има едно нещо, което ще свърши работа. Малру е французин по народност. Наследствените закони във Франция са така строги, че децата не могат да бъдат обезнаследявани по никакъв начин. По закон Одет щеше да получи половината от богатството на Малру, ако го беше надживяла. Сега съпругата прибира всичко.
Имах чувството, че това не е нещо ново за него. Явно го знаеше от по-рано.
Той помълча малко и каза:
— Сигурно не знаеш, момичето е имало любовник. Не е била девствена.
— Нищичко не знам за нея, Джон — казах твърдо аз.
Внезапно вратата се отвори и влезе Барти.
— Имам нещо за теб, Джон — каза, без да ми обръща внимание. — Лосанджелиската полиция направи голям удар. Щом се обадили в първия хотел — и готово. В хотел „Риджънт“ било регистрирано момиче на име Ан Харкорт. Това е тих, почтен хотел, там не сме имали неприятности. Администраторът я описа. Носела е онази рокля в синьо и бяло. Пристигнала е с такси в дванайсет и половина през нощта. Открили са таксито и шофьорът си спомнил, че я е взел от летището. По това време е пристигнал само един самолет — от Палм Сити. Момичето не излизало от стаята и наредило да му носят храната горе. Казало, че не е добре. В събота сутринта имало телефонен разговор с Палм Сити и после към девет вечерта — още един разговор, пак с Палм Сити. До понеделник все си седяло в стаята, напуснало хотела в девет вечерта, като взело такси от пиацата. Шофьорът каза, че я е закарал на летището.
— Останали ли са някакви отпечатъци в хотелската стая?
— Нещо повече. Забравила е евтина пластмасова четка за коса, която камериерката е виждала да употребява. Получил се е хубав набор от отпечатъци и те са на път. Всеки миг ще ги получим.
— Хващам се на бас — каза Реник, — че Ан Харкорт е Одет Малру. Току-що получих заключението от аутопсията. Зашеметили са я с удар по главата, после са я удушили. Не е имало съпротива. Изненадали са я. Тук има нещо интересно, Барти. Между пръстите на краката й и обувките има пясък — от плажа. Изглежда вървяла е по пясъка, отивайки на среща. Момчетата от лабораторията смятат, че може да се установи откъде точно е пясъкът.
Барти изсумтя.
— Винаги смятат, че могат да правят чудеса.
Беше някак странно и обезпокоително да седя, да ги слушам как разговарят и да съзнавам съвсем ясно, че съм напълно пренебрегнат. Все едно че ме нямаше.
— Е, ако не ви трябвам, Джон — казах аз и станах, — ще се върна в стаята си. Имам цял куп работа.
И двамата се обърнаха и се вторачиха в мен.
— Ами добре — каза Реник, — но не напускай сградата. След малко ще ми трябваш.
— Ще бъда в стаята си.
Излязох и тръгнах по коридора.
Като застанах на горната площадка на стълбището, видях, че на единствения изход стоят двама детективи и разговарят. Те нехайно ме погледнаха и извърнаха глави.
Влязох в стаята си и затворих вратата.