Набързо прецених какво да сторя. Спасител или не, бих предпочел да се върне в света, откъдето беше дошъл.
— Ами ако има нещо, с което някак да се притека на помощ…
— Има, Скийв, момчето ми — Аахз изведнъж отново стана само мъркане и зъби. — Всичко, което трябва да свършиш, е да подгрееш стария котел или каквото е там и да премахнеш тази магия. После всеки от нас е свободен да си хване пътя и…
— Не мога да го направя.
— Ясно, момче — усмивката му бе малко по-насилена. — Ще се помотая наоколо, докато се вдигнеш на крака. Така де, защо инак са приятелите?
— Не е в това въпросът.
— Какво искаш? Кръв? — Аахз вече не се усмихваше. — Ако се опитваш да ме задържаш, аз ще…
— Не ме разбра! — прекъснах го отчаяно. — Не мога да го направя, понеже не умея да го направя! Не знам как!
Последното изречение го сконфузи.
— Хмм. Туй може да се окаже проблем. Добре, виж к’во ще ти предложа. Вместо да отстраняваш магията тук, съгласен ли си просто да ме бутнеш в моето собствено измерение и аз да си намеря там някой, дето да я махне?
— И това не ми е по силите. Помниш ли, казах ти, че никога не съм чувал за…
— Хубаво, тогава какво изобщо умееш?
— Мога да левитирам предмети… е, дребни предмети.
— И… — окуражи ме той.
— И… мм… бих успял да запаля свещ.
— Да запалиш свещ? Наистина ли?
— Ами-и… почти.
Демонът тежко се пльосна на един стол и за няколко минути зарови лице в дланите си. Зачаках да измисли никакъв изход от ситуацията.
— Скийв, в тоя приют намира ли се нещичко за пиене?
— Ще ти дам малко вода.
— Казах нещо за пиене, а не нещо, с което да се мия!
— О! Да, господине!
Побързах да му налея бокал вино от дъбовата бъчонка на Гаркин, надявайки се да не забележи, че чашата не е кой знае колко чиста.
— Това ще има ли ефект? Ще ти помогне ли да си върнеш способностите?
— Не. Но пък би могло да ме накара да се чувствам мъничко по-добре — той гаврътна аленото питие на една глътка, после пренебрежително размаха бокала. — Момче, туй ли ти е най-голямата чаша?
Озърнах се безнадеждно из стаята, ала люспестият Аахз вече ме бе изпреварил.
Стана, влезе в пентаграмата и вдигна котлето. От опит знаех, че то е измамно тежко, обаче той го домъкна до бъчонката, сякаш беше безтегловно. Без да си дава труд да изсипе буламача на Гаркин, го напълни догоре и яко отпи.
— Аах! Така е по-гот — въздъхна.
Усетих, че малко ми се повдига.
— Е, момче — рече демонът, като ме огледа одобрително, — комай сме затънали един с друг. Не е идеалната комбинация, но това имаме на разположение. Време е да лапнем куршума и да изиграем картите, дето сме си ги раздали. Нали знаеш какво са карти?
— Разбира се — отвърнах аз, леко обиден.
— Хубаво.
— Момент, Аахз. А какво е куршум?
Той затвори очи, сякаш да се справи с някакъв вътрешен смут.
— Момче — кимна най-подир, — съществуват големи шансове това партньорство да докара единия от нас до лудост. Мога да предположа, че потърпевшият ще бъда аз, освен ако се откажеш от тия дум-дум въпроси на всяко второ изречение.
— Но като не разбирам и половината от онова, за което говориш?!
— Хмм. Виж к’во. Опитай да си спестяваш питанията и да ми ги задаваш всички накуп веднъж дневно. Става ли?
— Ще пробвам.
— Чудесно. Сега ето как преценявам положението. Щом Исстван е наел импове за убийци…
— Какво е имп?
— Младо, ще престанеш ли да ми вадиш душата?
— Съжалявам, Аахз. Продължавай.
— Добре. Ами… ъмм… Ей го на! — отправи той вопъл към небесата. — Забравих на каква тема говорех!
— За имповете — подсказах аз.
— Ох! Вярно. Е, ако онзи ги наема и ги снабдява с конвенционални оръжия, единственият извод е, че се е заловил със старите си номера. В момента, доколкото съм лишен от способностите си, не мога да се измъкна оттук, за да вдигна алармата. Ето къде идва и твоят ред, Скийв… Хей, момче?
Той ме загледа очакващо. Открих, че не успявам повече да сдържам отчаянието си.
— Ужасно съжалявам, Аахз — измънках с тихичък, жален гласец, който едва познах, че е моят. — Нищо не разбирам от приказките ти.
Изведнъж осъзнах, че само след миг ще се разплача, и бързо се обърнах настрани, та той да не види. Седнах, сълзите потекоха по бузите ми и аз ту се борех с мерака си да ги избърша, ту се чудех защо ме е грижа дали един демон ще ме свари да плача, или не. Не зная колко време съм прекарал така, но към действителността ме върна допирът на нечия нежна длан — студена, мека длан върху рамото ми.