— Хей, момче — гласът на демона прекъсна размишленията ми. Той изглеждаше увлечен в тършуване из различните ракли и кухненски шкафове в колибата. — Няма ли тук нещо като оръжия?
— Оръжия?
— Да, разбираш ли, от ония работи, дето са убили стария Гаркин. Мечове, ножове, лъкове и прочие.
— Знам какво представляват. Просто не очаквах, че уважаемият господин Аахз ще се заинтересува от тях, нищо повече.
— Защо не?
— Ами-и… струва ми се, ти каза, че си бил магьосник.
— О, нали няма пак да минаваме през това, а, момче? Пък и какво общо има с последния ми въпрос?
— Виждаш ли, никога не съм познавал магьосник, който да използва други оръжия освен своите вълшебни способности.
— Наистина ли? И колко такива колеги познаваш?
— Един — признах аз.
— Страхотно. Слушай, чирако, ако старият Гаркин не е бил склонен да употребява оръжие, това си е негов проблем. Що се отнася до мен, аз бих искал няколко. Нали забелязваш, че в момента майстор Гаркин лежи мъртъв?
С подобна логика е трудно да се спори.
— В добавка — продължи той — действително ли желаеш да се захванеш с Исстван и неговата хайка, без да имаме нещо повече освен твоите магии и моята ловкост?
— Ще ти помогна в търсенето.
Започнахме да тършуваме за оръжия, но като се изключи арбалетът, с който бе убит Гаркин, не намерихме кой знае какво. От по-голямата ракла извадихме меч, в чиято ръкохватка бяха инкрустирани скъпоценни камъни, а върху работния тезгях на домакина открихме два ножа — единият с бяла дръжка, другият с черна. Ако не броим споменатото, в колибата нямаше нищо, което дори донякъде да прилича на бойна принадлежност.
Аахз не изпадна във възторг.
— Не мога да повярвам. Някакъв меч със скапано острие, лош баланс и фалшиви камъни в ефеса и две ножлета, дето не са точени, откакто са направени. Всеки, който стопанисва оръжията си по такъв начин, трябва да бъде пронизан с шиш.
— Него го пронизаха.
— Съвсем вярно. Е, щом това е всичко, което имаме, значи се налага да използваме този материал.
Той препаса меча на хълбок и затъкна ножа с бялата дръжка в своя колан. Помислих, че ще ми даде другия с черната ръкохватка, но вместо туй Аахз се наведе и го пъхна в обувката си.
— Аз няма ли да получа някакво оръжие?
— Можеш ли да си служиш с него?
— Ами… Ако…
Демонът продължи заниманията си. Под ризата ми, закрепен в собствения ми колан, носех малък резач, с който дерях дребния дивеч. Дори и за моето неопитно око бе ясно, че той е по-качествен от двата ножа, които Аахз току-що беше заграбил. Реших да не привличам вниманието му към темата.
— Добре, Скийв. Дядката къде си криеше парите?
Показах му. Един от камъните на камината бе разхлабен и отдолу измъкнахме семпла кожена кесия. Той подозрително се взря в посипалите се върху дланта му монети.
— Момче, я ме светни дали не бъркам. В това измерение медта и среброто не струват особено много, нали така?
— Ами среброто е донякъде ценно, но не се уважава толкова като златото.
— Тогава защо ни е тази ярма за пилета? Къде са истинските пари?
— Никога не сме държали кой знае колко.
— Я стига… През живота си не съм виждал магьосник, който да не е скътал нейде някой вързоп. Това, че Гаркин изобщо не е харчил, съвсем не означава, че не е притежавал богатство. Хайде размисли. Не си ли забелязвал тъдява нещо златно или със скъпоценни камъни?
— Ех, има няколко вещи, обаче те са защитени с проклятия.
— Момче, я поразсъждавай още малко. Ако ти беше някоя изкуфяла стара развалина, която не може да се измъкне и от книжна торба, как щеше да си пазиш съкровищата?
— Не зная.
— Браво бе. Ще ти обясня, след като ги съберем.
На бърза ръка натрупахме връз масата скромна купчинка трофеи — повечето от тях предмети, към които дълго време се бях отнасял със страхопочитание. Тук личаха една златна статуетка на мъж с лъвска глава, Трите перли на Кроул, тежковат златен медальон (слънце, част от лъчите на което липсваха) плюс пръстен с голям камък. Него, разбира се, свалихме от десницата на Гаркин. Аахз вдигна медальона нагоре.
— Ето ти пример за онова, дето намеквах току-що. Предполагам, че знаеш някаква история как точно са изчезнали тези бляскави лъчи?
— Да, господине — казах аз. — Имало едно загубено племе, което обожествявало огромна змийска жаба…
— Прескочи го. Това е класически номер. Занасяш златцето си на някой занаятчия и го накарваш да го оформи с множество ситни издатъци като пръсти, спици или… — той вдигна още по-високо украшението — слънчеви стрелички. Така съчетаваш най-доброто от два свята. Първо, разполагаш с нещо мистично и свръхестествено; добавяш тъмна история с призраци и вече никой не се осмелява да го докосне. Второ, това си има предимството, че ако са ти нужни малко пари в наличност, просто ще отчупиш едно пръстче или лъч и ще го продадеш на цената на златото. Вместо да загуби стойност, остатъкът я увеличава заради своята митична биография и чудноватите обстоятелства — естествено напълно измислени, — при които е бил потрошен.