— И какво се случи?
— С кое?
— С онази мадама — убийцата.
— Не е твоя работа, момче — Аахз изведнъж стана рязък. — Чакат ни по-важни задачки.
— Добре. Какво ще правим?
— Ами най-напред ще погребем импа. Може би така ще отклоним другите от нашата следа. Ако извадим късмет, ще помислят, че е заграбил цялата плячка и е изчезнал. Няма да бъде за сефте я.
— Не, имам предвид след туй. Стягаме се за път, но къде отиваме?
— Момче, понякога ме дразниш. Това не е даже магия. Това са си бойни действия, продиктувани от здравия разум. Първо, намираме Исстван. Второ, преценяваме силата му. Трето, изготвяме планове, четвърто, довеждаме ги докрай… че и него, надявам се.
— Мм… Аахз, може ли за минута да се върнем към първото? Къде ще открием този Исстван?
Последното изречение го сепна не на шега. Кимна:
— Ти не знаеш ли къде е?
— До днес дори не му бях чувал името.
Седнахме мълчаливо и дълго се гледахме един друг.
ГЛАВА ПЕТА:
Само непрекъснатото и добросъвестно упражняване на бойните изкуства осигурява дълъг и щастлив живот.
— Момче, струва ми се, че го измислих.
Щом заговори, Аахз престана да точи меча си и провери остротата му. Откакто започнахме нашето пътешествие, бе използвал всяка възможност да се труди над оръжията си. Дори и когато просто спирахме на почивка край някой поток, той се заемаше да шлифова или балансира. Чувствах, че през последната седмица само от гледане съм научил за тях повече, отколкото през целия ми предишен живот.
— Какво си измислил?
— Защо хората от този свят се обучават да владеят или оръжие, или магия, но не и двете заедно?!
— Е, защо?
— Ами веднага мога да видя чифт причини. Първо това си е въпрос на вътрешна настройка. На рефлекс бих казал. Човек реагира тъй, както са го възпитали. Ако възпитанието ти включва разни там оръжия, при кризисно положение ще се спасяваш с тях. Ако пък са те учили на магьосничество, ще търсиш неговата чародейна помощ. Когато си обучаван и по двата начина, проблемът е, че ще се колебаеш, докато решиш кой точно да използваш, и междувременно ще те напердашат. Така че, за да опрости нещата, Гаркин ти е преподавал все магия. Вероятно и той самият е бил запознат единствено с нея.
Поразсъдих няколко секунди.
— Има смисъл — рекох. — А каква е втората причина?
Демонът ми се ухили.
— Кривата на усвояемостта. Ако онова, което ми каза за очакваната продължителност на живота във вашия свят, е дори отчасти вярно, и ако ти си пример колко бързо се учат хората тук, ще имаш време да усвоиш или само едното, или само другото.
— Май предпочитам първото обяснение.
Той захихика под нос и пак взе да точи меча си.
По-рано иронията му щеше да ме докачи, но сега я приех мимоходом. Изглежда, че му беше навик да бъде критичен към всичко в нашето измерение и особено към мен. След седмица непрекъснато общуване с него единственото, което можеше да ме обезпокои, бе да престане да мърмори.
Всъщност аз бях съвсем доволен от напредъка си в магията. Под Аахзовото опекунство всеки ден силите ми нарастваха все повече. Сред най-ценните уроци, които получих, бе как да черпя мощ директно от земята. Номерът е да си представиш енергията като осезаема величина (подобно на водата, да речем) и да я теглиш нагоре по единия крак към ума, докато отделяш изразходваното по другия крак обратно надолу. Вече можех напълно да се презаредя след цял ден яко ходене, само като застана за няколко минути със затворени очи и по този начин задействам кръговрата. Както винаги, Аахз не се впечатли. Според него би трябвало да извършвам обмена на енергия вървешком, обаче аз не позволих мърморенето му да потуши моя ентусиазъм. Учех се, и то по-бързо, отколкото съм мечтал, че е възможно.
— Хей, момче! Би ли ми донесъл някое дръвце?
Усмихнах се вътрешно и се озърнах. На десетина фута встрани имаше малък изсъхнал клон, дълъг около три педи. Бавно протегнах пръст — ето че клонът излетя, понесе се плавно над поляната и увисна във въздуха пред Аахз.
— Не е зле, чирако — призна той. Сетне мечът му проблясна и клъцна дръвцето на две парчета, които тупнаха на земята. Демонът вдигна едното, заоглежда среза.
— Хмммм… може би за тази калъчка още има надежда. Защо ги остави да паднат?
Туй бе отправено към моя милост.
— Не знам. Предполагам, че си ме стреснал, когато размаха меча.
— О, наистина ли?
Изведнъж той запокити пръчката към мен. Изпищях и се помъчих да се отместя от пътя й, ала тя болезнено ме перна по рамото.