— Ясно. Ето какво искам да направиш. Зяпай небето, съзерцавай пъпа си или каквото там щеш. После, щом ти кажа, използвай своята мощ, та да сграбчиш някой от онези плодове и да ми го хвърлиш.
Не зная колко часа похарчихме за това упражнение. Да мобилизираш силите си в неочакван момент е по-трудно, отколкото изглежда. Таман взех да си мисля, че съм се изпедепсал, и коварният Аахз смени тактиката. Започваше разговор, като преднамерено ме разсейваше и изведнъж ме прекъсваше насред думата със своя сигнал. Няма защо да ви разправям, че отчайващо се издънвах.
— Почини си, момче. Слушай, я пробвай по друг ничии. Вместо всеки път да събираш сили от нула, отдели някакво пространство вътре в себе си и натрупай там малко енергия. Създай си навик да държиш тази резерва, вързана нейде на късо и готова да ти осигури прикритие, докато не насочиш големите оръдия.
— Какво е това оръдие?
— Няма значение. Просто изгради резервата и пак ще опитаме.
С тоя допълнителен съвет на мое разположение упражнението тръгна значително по-добре. Най-накрая Аахз заряза практическите уроци и ме привлече да му помагам в неговите тренировки с ножовете. Всъщност тази история ми се нравеше доста. Тя изискваше от мен да левитирам някой от плодовете и да го карам да хвърчи над поляната, докато демонът забучи острие в него. Като добавъчен хитър щрих изваждах ножа и го изпращах обратно за нов опит. Задачата бе монотонна, но никога не ми дотягаше. Изглеждаше почти свръхестествено как пробляскващият, премятащ се къс стомана се стрелва да засече плода, а Аахз тренира първо мятане отгоре, сетне отдолу, сега и бекхенд.
— Спри го, Скийв!
Викът на люспестия рязко ме изтръгна от моя унес. Без да мисля, посегнах с ума си и… и ножът увисна насред въздушното пространство! Аз примигнах, обаче го задържах там — искрящ на фут от яркия плод, който също висеше, застинал на място.
— Так-ка! Ей туй е номерът, драги ми Скийв! Вече имаме нещо, в което да сме уверени!
— Направих го! — измрънках, не вярвайки на очите си.
— И още как! Това дребно късче магия един ден ще ти спаси живота.
По навик върнах ножа към него. Той го сграбчи във въздуха и се зае да го намества в колана си, но спря и наклони глава настрани.
— Ау, точно навреме. Някой идва.
— Откъде знаеш?
— Нищо особено, освен че слухът ми е малко по-остър от твоя. Не се паникьосвай. Не са имповете. Ако се съди по звука — копитна твар. Само че никое диво животно не се движи по толкова права линия, нито пък тъй очебийно.
— Какво имаше предвид с това „точно навреме“? Няма ли да се скрием?
— Не и този път — Аахз ми се ухили. — Добре се развиваш. Моментът е подходящ да научиш една нова магия. Разполагаме с няколко дни, преди онзи, който и да е той, се добере дотук.
— Дни?
Демонът ловко се пригаждаше към нашето измерение, обаче отделни подробности все още го затрудняваха.
— Я пак изброй напълно тия мерки за време — изръмжа навъсен.
— Секунди, минути, часове…
— Разбрах! Имаме няколко минути.
— Ама аз не мога да науча нова магия толкова бързо!
— Ще можеш и оттатък ще минеш. Тази е лесна. Чисто и просто трябва така да преобразиш моите черти, че да изглеждам съвсем като човек.
— Как да го направя?
— По същия начин, по който вършиш останалите работи — с ума си. Първо си затвори очите… затвори ги… добре, после си спомни нечие лице.
Всичко, за което успях да се сетя, беше Гаркин, тъй че си представих физиономиите им една до друга.
— Сега премести новото лице върху моето… и ги слей или изгради необходимите черти. Като пластилин… здраво задръж това вдън акъла си и отвори очи.
Погледнах и се разочаровах.
— Не действа!
— Действа и още как.
Той се взираше в помътнялото огледало, което бе измъкнал от кесията на своя шарен пояс.
— Но ти не си се променил!
— О, напротив, момче. Ти не улавяш никаква разлика, понеже си направил магията. Това е илюзия и тъй като знае истината, твоят ум не може да бъде подведен, ала всички други ще се заблудят. Гаркин, а? Хубаво де, засега ще свърши работа.
Фактът, че Аахз разпозна новата си физиономия, ме слиса.
— Наистина ли успяваш да видиш лицето на майстор Гаркин?
— Естествено. Искаш ли да погледнеш?
Предложи ми лъскавото стъкло и се захили. Шегата беше лоша. Едно от първите неща по отношение на съмнителното му положение в този свят, което открихме, бе, че докато той можеше да се вижда в огледало, никой от нас не смогваше да го съзре. Аз поне не бях способен.
Ето че дочух шума от приближаващия ездач.
— Аахз, сигурен ли си…
— Вярвай ми, Скийв. Няма за какво да се кахъриш.