— Кошмарни ли са? — Куигли бе ужасен.
— Просто думата е такава. Е, к’во ще речеш? Става ли?
— Не знам. Вече съм се заел с една мисия и обикновено не се захващам с нова задача, докато не приключа с предишната. Човек, който не ме познава, може да си помисли, че съм се отказал, че съм се уплашил или нещо такова. Тези работи развалят репутацията.
— Туй изобщо не е проблем — настоя Аахз. — Едва ли ще ти се наложи да се отклониш от пътя си. Само изчакай тук и те ще пристигнат.
— Между другото, защо ви преследват?
— Един коварен магьосник ги е пратил подир нас, след като излязох такъв глупак да се обърна към него за помощ. Заради проклятието, нали разбираш?
— Естествено… я чакай малко. Случайно тоя магьосник да се нарича Гаркин?
— Ами да. Защо? Познаваш ли го?
— Е, че как — моята специална мисия се отнася тъкмо до него. Това е човекът, когото смятам да убия.
— Хм, защо? — намесих се аз. — Майстор Гаркин не е демон.
— Но е ятак на демони, хлапе — Аахз предупредително свъси вежди към мен. — Факт, достатъчен за всеки ловец на изчадия. Така ли е, Куигли?
— Така е. Запомни го, хлапе.
Аз енергично закимах, чувствайки се изведнъж страшно изнервен от цялата тази среща.
Умълчахме се.
— Откъде впрочем чу за Гаркин, Куигли? — небрежно подпита Аахз.
— Много необичайно, но от един ханджия… мисля, че се казваше Исстван… малко странен, ала действително искрен. Преди около три седмици езда… обаче ние говорехме за вашия проблем. Защо е пратил демоните след вас?
— Ами (както вече обясних) потърсих го, за да се опитам да го предумам да отстрани всички възможни проклятия. Тогава не разбрах, че всъщност самият той се е съюзил с гадовете. Беше чувал за мен и направо отказа да ме подкрепи. Нещо повече, когато си тръгнахме, насочил няколко от неговите демони по следите ни.
— Аха. Колко спомена, че са?
— Само двама — увери го Аахз. — От време на време ги зърваме.
— Чудесно — кимна Куигли. — Ще го направя. Ще ти помогна в твоята битка.
— Това е прекрасно, като се изключи едно нещо. Ние няма да сме тук.
— Защо не? Мислех си, че като ловец на демони ще се зарадваш на възможността, щом силите се изравнят. Или не познах?
— Ако остана с тебе, никаква битка няма да се получи — високомерно заяви Аахз. — Както намекнах, имам известна репутация сред демоните. Видят ли ме тука, те просто ще офейкат.
— Честно казано, не ми се вярва — забеляза Куигли.
Бях склонен да се съглася с него, но си затраях.
— Е, трябва да призная, че част от нежеланието им да влизат в бой е свързано с моя магически меч.
— Магически ли?
— Да — Аахз потупа канията върху хълбока си. — Това оръжие някога е принадлежало на прочутия убиец на демони Алфанс де Кларио.
— Никога не съм го чувал.
— Как така никога? Сигурен ли си, че си ловец на най-коварното племе? Ами че той е ликвидирал над двеста изчадия с този меч! Разправят, магията му е такава, че който го владее, не може да бъде сразен от демон.
— Де Кларио от какво е умрял?
— Бил заклан с нож от една изпълнителка на екзотични танци. Ужасяващо.
Войнът въздъхна:
— Да, те са си такива мръсници. А мечът действа ли все още?
— Разбира се, като всеки друг меч. Може би му е малко тежичък върхът, обаче…
— Не. Имам предвид магията. Тя действа ли?
— Мога да се закълна, че откакто съм започнал да го използвам, не съм бил убит от демон.
— И тези гадове наистина го разпознават и бягат от притежателя му?
— Точно така, господине. Естествено аз от години не съм имал сгода да го употребявам. Бях прекалено зает да премахна това проклятие. От време на време съм си мислил да го продам, но ако някога пак се върна към занаята, той ще ми помогне много за… ъ-ъ… за възстановяването на репутацията ми.
Изведнъж осъзнах каква цел преследваше Аахз. Куигли се нахвърли на стръвта като гладна щукокостенурка.
— Хмм — рече той. — Знаеш ли какво? Просто за да подам ръка на един колега ловец на демони, комуто не е провървяло, ще го взема от тебе за пет жълтици.
— Пет жълтици! Шегуваш се. Аз съм платил за него цели триста. Едва ли мога да го отстъпя за по-малко от двеста.
— О, жалко, това ме изключва от купувачите. У себе си имам само петдесетина златни монети.
— Тъй ли?
— Да, никога не пътувам с повече от…
— Но пък времената са трудни и като си давам сметка как ще го използваш, за да се биеш със злодеите, дето ме проклеха… Да, мисля, че бих ти го продал за петдесет жълтици.