— Ама туй са всичките пари, които нося!
— Така е, но каква полза от една пълна кесия, ако те разкъса демон?
— И това е вярно. Дай да го погледна.
Пое меча, претегли го на ръка и замахна няколко пъти за опит.
— Лош баланс — направи той гримаса.
— Свиква се.
— Калпава стомана — забеляза Куигли, като присви очи срещу острието.
— Обаче е добре заточена.
— Е, моят треньор винаги ми разправяше: „Ако се грижиш за меча си, и той ще се грижи за теб!“
— Трябва да сме имали един и същ треньор.
Двамата се усмихнаха взаимно. Аз се почувствах малко кофти.
— Все пак не знам. Петдесет златни парета са много.
— Ти само погледни тези скъпоценни камъни по ръкохватката.
— Абе, видях ги. Фалшиви са.
— Да-да! Направени са да изглеждат фалшиви. Това скрива цената им.
— Ловко са ги докарали. Какви са те впрочем?
— Ласкаещи камъни — изсумтя Аахз.
— Ласкаещи ли?
— Да. Твърди се, че осигуряват популярността ти сред дамите, ако схващаш какво имам предвид.
— Но петдесет жълтици са всичките ми пари…
— Виж к’во ще ти кажа. Свали ги на четирийсет и пет и добави твоя меч. Ясно?
— Моя меч?
— Разбира се. Този красавец ще се погрижи за теб, а пък твоята калъчка ще предпазва оръженосеца и мен от възможността да се окажем беззащитни в тая езическа земя.
— Хмм. Вижда ми се доста справедливо. Е, струва ми се, че ти сключи добра сделка, приятелю.
Двамата си стиснаха церемониално ръцете и се заеха да осъществяват споразумението. Аз използвах пролуката да ги прекъсна:
— Колко жалко, че трябва да се разделим тъй бързо.
— Защо да е тъй бързо? — озадачи се войнът.
— Няма нужда да припираме — увери го Аахз, като здравата ме халоса с лакът в ребрата.
— Но, драги Аахз, нали щяхме да повървим още малко преди залез слънце, пък и на Куигли му трябва време да се приготви за битката.
— Какво толкова има да приготвям? — запита онзи.
— Твоя еднорог — твърдоглаво продължих аз. — Не искаш ли да го хванеш все пак?
— Моят вълшебен кон! Всичката ми броня е на това животно!
— Едва ли се е запилял надалеч — изръмжа люспестият.
— Има бандити, дето не биха се зарадвали на нищо така, както ако сложат ръка върху един добър боен еднорог — Куигли се вдигна на нозе. — А и аз предпочитам да е с мен, за да ми помогне да се бия с демоните. Да, трябва да потеглям. Благодаря ви за съдействието, приятели. Безопасно пътуване, докато се срещнем отново.
С неопределено махване на десницата той изчезна от гората, като подсвиркваше на ездитното си животно.
— Сега ми кажи за какво беше всичко това! — избухна гневно моят партньор.
— Кое, Аахз?
— Голямото бързане да се избавиш от него. Какъвто си е наивен, щях да изтъргувам и гащите му, и всичко що-годе ценно, което би могъл да носи със себе си. Най-вече ми се щеше да пипна този амулет.
— Всъщност исках да му видя гърба, преди да е съзрял недостатъка в семплата ти басничка.
— Кой? Че изтърсих онуй за сина оръженосец? Куигли не би…
— Не, другото.
— К’во друго?
Въздъхнах тежко:
— Слушай, той прозря твоята маскировка, понеже медальонът му позволява да наднича зад магиите, нали?
— Точно така реагирах и аз, като казах, че съм жертва на демонско проклятие…
— … което е променило външния ти вид чрез магия. Само че ако Куигли не ни излъга, наистина би трябвало да може да пробие през тази „завеса“ и да те види като нормален човек. Прав ли съм, а?
— Хмм… Май е по-добре, след като знаем къде е Исстван, да тръгваме още сега.
Аз обаче не бях склонен да изтърва тъй лесно малкия си триумф.
— Кажи ми, Аахз, какво би сторил, ако се сблъскаме с някой ловец на демони, който е толкова умен, колкото съм аз?
— Лесна работа — той се усмихна и потупа арбалета. — Ще го убия. Позамисли се над това.
Позамислих се.
ГЛАВА СЕДМА:
Има ли на света нещо по-красиво и предпазващо от простичката сложност на паяжината?
Затворих очи, за да се съсредоточа. Беше по-трудно, отколкото да извличам енергия от някоя силова линия направо към моето тяло. Изпънах пръст (понеже исках да подобря фокусировката), като го насочих в една точка на около пет ярда от мен.
Идеята за черпене на енергия от голямо разстояние и за контролирането й ми изглеждаше фантастична, докато Аахз не изтъкна, че това е същото, както упражнението за запалване на свещта, което вече бях усвоил. Сега операцията не ми се струваше невъзможна, а само тежка.
Уверено стесних полето на моята концентрация и през мисловното си око видях как в означената точка се появи сияйна синя светлина. Без да нарушавам своето вглъбяване, извъртях в бавна дъга показалец над главата си. Светлината го последва, като изряза блестяща лазурна диря във въздуха подир себе си. Щом тя отново докосна земята или мястото, където чувствах, че трябва да бъде земята, аз пак вдигнах пръст и придвижих сиянието по втората дъга на защитната пентаграма.