— Така ми се струва.
— Чудесно. Е, вахтата е дълга, досадна и ти разполагаш с бая време за размисъл. Гордееш се много със своите мускули и решаваш, че е малко обидно, дето са ти дали само отломъци от десет фунта. По-тежките камъни ще вършат повече работа, а ти си мислиш, че би могъл да ги управляваш също тъй лесно, както по-леките. Логично ли е?
Кимнах неопределено, все още неуверен накъде бие.
— Просто за да си докажеш, ти вдигаш един двайсетфунтов къс и, разбира се, установяваш, че добре боравиш с него. След това ти хрумва, че ако можеш да работиш с този, би трябвало да се справиш и с четирийсет — или дори с петдесетфунтово парче. Ето защо опитваш. И тогава става, каквото става.
Демонът се бе разпалил така, че не почувствах никаква нужда да реагирам.
— Изпускаш го на стъпалото си или разтягаш мускул, или се гътваш от топлинно изтощение, или ти се случва някое от стотиците други неща. Е, какво си постигнал в крайна сметка?
Той насочи обвинително показалец към мен.
— Врагът преминава като на разходка през прохода, за който се предполага, че го пазиш, а ти не можеш даже да повдигнеш първоначалния десетфунтов камък, за да го спреш. И всичко това, защото си си позволил разкоша ненужно да изпробваш своята идиотска мускулна сила!
Бях впечатлен и сериозно обмислих тая история, преди да отговоря:
— Аахз, ясно ми е какво казваш, но твоят пример крие един недостатък. Ключовата дума тук е „ненужно“. Виж, в моя случай не става въпрос да имам купчина десетфунтови отломъци, които биха свършили работата. Разполагам само с шепа ситен трошляк. Сега се опитвам да набарам нейде наоколо камък, който да е достатъчно голям, та да причини някаква вреда.
— Съвсем вярно — наострен ми отвърна Аахз, — обаче си остава фактът, че ако се пренапрягаш, няма да бъдеш в състояние да използваш наличното. Употребиш ли го навреме, дори трошлякът може да бъде ефективен. Не подценявай онова, което имаш или което правиш. Точно в този момент ти поддържаш двувърхото копие, щитовете и моята маскировка. За човек с твоите възможности е страшно натоварване да крепи всичко туй паралелно. Ако ей сегинка се случи нещо, кое от тях ще изоставиш първо?
— Ъ-ъ-ъ…
Зеленият демон ме отряза:
— Прекалено късно! Вече сме мъртви. На практика няма да намериш време да обмисляш енергийните проблеми. Ето защо винаги трябва да къташ малко в запас, та да се оправяш с непосредствените предизвикателства, докато насъбереш мощ от разни други дейности. Вникваш ли?
— Струва ми се, че да, приятелю — рекох аз колебливо. — Поуморен съм.
— Добре, размисли над това. Важно е. Междувременно поспи мъничко и се опитай да натрупаш енергия. Впрочем засега зарежи копието. Утре сутрин можеш да го извикаш отново. За момента то е просто едно ненужно пилеене на сили.
— Ясно, Аахз. Ами твоята маскировка?
— Хм-м… По-разумно е да я запазиш. За теб ще бъде полезно упражнение, докато спиш, да поддържаш и нея, и щитовете. Всъщност като споменах за тях…
— Разбрах те, друже.
Омотах се с взетия от убиеца плащ, за да ми е топло, и се свих на кравай. Въпреки грубоватото си държане люспестият настояваше да получавам достатъчно сън и храна.
Сънят обаче не идваше лесно. Открих, че все още съм възбуден от изграждането на щитовете.
— Аахз?
— Да, момче?
— Как преценяваш моите сили в момента, като ги сравняваш с тези на дяволите?
— Какви дяволи, бре?
— Убийците, които ни преследват.
— Пак ще ти повторя, Скийв. Това не са деволи, това са импове.
— И каква е разликата?
— Вече ти обясних. Имповете са от Импер, а деволите…
— … са от Дева — довърших вместо него. — Но как да го разбирам? Искам да кажа, техните сили по-различни ли са, или що?
— Можеш да си сигурен, момче — изсумтя тежко Аахз. — Те са едни от най-долните типове, с тях никой не желае да има нищо общо. Сред разните измерения деволите се числят към онези, от които най-много се боят и най-много ги уважават.
— Добре де, те войни ли са? Или пък волнонаемници?
Демонът поклати глава.
— По-лошо! — отвърна. — Волни търговци.
— Така ли? Ха!
— Не се подхилвай, момче. Може би „търговци“ е прекалено кротка дума, за да бъдат описани с нея. По-точно ще е да кажа, че са каймакът на ангросистите6.
— Разправи ми още нещо, Аахз.
— Е, историята никога не е била силната ми страна, но доколкото си спомням, по някое време цялото измерение Дева се изправило пред икономически крах. Почвата страдала от някаква напаст, която увреждала елементите. Рибата не можела да живее в океаните, растенията — да виреят в земята. Онези растения, които все пак пониквали, били гърчави, изменени и тровели добитъка. Накратко измерението вече не било способно да поддържа живота на своите граждани.