— Съвсем разбираемо е — остро реагирах аз. — Виждаш ли, искам да кажа, че той беше собственост на ловец на демони.
— Да, ама изглежда, че теб те приема с готовност. Сигурен ли си, че не си девствен?
— Определено не съм — отговорих с най-обидения си тон.
Всъщност аз си бях, но по-скоро бих се съгласил да ме хвърлят за храна на вампироплужеците, отколкото да го призная пред моя наставник.
— Като стана дума за демоноубийци, по-добре огледай нашия приятел — предложи Аахз. — Може да му докривее, ако преди да го съживим, му строшим я крак, я нещо друго.
Побързах да се подчиня. Бяхме стъкмили една носилка за Куигли-статуята и я влачехме по земята, за да не се налага всяка вечер да го товарим и разтоварваме (да не говорим пък за досадата от оседлаването и разседлаването на бойния еднорог). Камарата сбруя и броня делеше носилката заедно с Куигли — факт, който сякаш невероятно ощастливяваше звяра. Очевидно му бе далеч по-лесно да тътри всичката тая тежест, отколкото да я носи върху гърба си.
— Пленникът изглежда наред, Аахз — съобщих след огледа.
— Хубаво — насмешливо каза той. — Щеше да ми е адски неприятно, ако му се случи случка.
Люспестият все още не се радваше на нашите спътници. Доста неохотно бе отстъпил пред моята логика да ги вземем в екипа, вместо да ги оставим някъде. Бях изтъкнал, че могат евентуално да ни бъдат от полза при сделката с девола или поне — при окончателното разчистване на сметките с Исстван.
Всъщност тези доводи нямаха нищо общо с истинските ми подбуди. Чувствах се малко виновен, загдето пратихме Куигли да го очукат имповете, и не ми се щеше това да стане причина да го сполети още нещичко.
— Ако го възстановим, здравата ще си облекчим пътуването — подметнах с надежда.
— Тая я забрави, момче.
— Но, Аахз…
— Казах ти да я забравиш! В случай че не си спомняш, главната част от свободното време на точно този джентълмен, изглежда, е отивала да търси и убива демони. На мен ми е ясно, че моята очарователна личност може и да ти е замъглила очите за факта, обаче аз също съм демон. И като такъв не съм склонен да приема за спътник един жив, дишащ и, най-важното, действащ ловец на…
— Значи тогава го излъгахме!
— Не и за постоянно. Освен туй кога ще си упражняваш магията, ако го съживим? Докато не се срещнем с девола, ти, Скийв, си оставаш най-голямата ни надежда срещу Исстван.
Щеше ми се да престане да подмята за това. Чувствах се невероятно неудобно. В добавка не можех да измисля свестен контрааргумент.
— Сигурно си прав, Аахз — признах с половин уста.
— По-разумно е да повярваш, че съм прав. Впрочем, доколкото и така комай сме спрели, моментът е не по-лош от всеки друг да получиш следващия си урок.
Настроението ми се повдигна. Като изключим естествения ми стремеж да разширя магическите си способности, предложението на демона съдържаше в себе си и признанието, че засега е доволен от моя напредък в по-раншните упражнения.
— Добре, приятелю — въздъхнах аз, после направи примка с юздите на еднорога около най-близкия храст. — Готов съм.
— Чудесно — усмихна се Аахз и потри длани. — Днес ще те учим да летиш.
Ето че настроението ми пак помръкна.
— Да летя?
— Точно това казах, момче. С други думи, да хвърчиш из небесата. Вълнуващо, нали?
— Защо?
— К’во що? Още щом за пръв път погледнем с ревниви очи въздушните създания, ние помечтаваме да летим. Сега ти получаваш шанса да се научиш. Ей затова е вълнуващо!
— Имах предвид — защо пък трябва да искам да се уча да летя?
— Ами… тъй като всеки желае тази придобивка.
— Аз не ща — натъртих.
— Защо не щеш?
— Знаеш ли, страх ме е от високото.
— Това не е достатъчна причина да не се обучаваш — свъси вежди Аахз.
— Добре де, още не съм чул нито една причина защо аджеба трябва да го правя — начумерих му се в отговор.
— Виж, момче — взе да ме увещава первектът, — то не е толкова летене, колкото плаване във въздуха.
— Нещо не схващам разликата — сухо заявих аз.
— Чакай малко, Скийв. Тогава нека да ти го кажа другояче. Ти си ми чирак, така ли е?
— Да — отвърнах с известно подозрение.
— Е, аз пък нямам никакво намерение да завъждам чирак, който не може да лети! Загряваш?!
— Ясно бе, Аахз. Как става? — наистина усещам, когато са ме прецакали.
— Така е по-добре. Всъщност туй не включва нищо, което вече да не знаеш. Нали умееш да левитираш разни вещи?
Озадачен, кимнах бавно.
— Ех, летенето е просто да левитираш себе си.
— Това пък сега какво е?
— Вместо да застанеш здраво на земята и да повдигнеш някой предмет, ти се отблъскваш с волята си от нея и се повдигаш сам.