— Как? — подканих го аз.
— Най-напред изловихме нищо недопринасящите чужденци и ги изгонихме. После (като допълнителна осигуровка) подпомогнахме разпространяването на слухове за някои антисоциални настроения между первектите спрямо онези от другите светове.
— Какви слухове?
— О-о, обичайните. Че изяждаме враговете си, че измъчваме хуманоиди за забавление и че упражняваме известни сексуални практики, които се считат за съмнителни по стандартите на което и да е измерение. Хората не са сигурни колко от всичкото е истина и колко е преувеличение, ала не горят от желание да го разберат от първа ръка.
— И колко от това е вярно, Аахз? — полюбопитствах, като се надигнах на лакът.
Той злобно ми се ухили.
— Достатъчно, за да ги кара да бъдат честни.
Канех се да попитам какво е нужно, та да те сметнат за допринасящ емигрант, но реших за някое време да си премълча.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА:
Едно от удоволствията, свързани с пътуването, е да посещаваш нови градове и да се срещаш с нови хора.
— Ха! Какъв блестящ пример за цивилизация! — изхили се весело Аахз, озъртайки се наоколо, доволен като дете от първата си разходка.
Двамата се шляехме нехайно по една от по-рядко населените улици на Туикст. Край нас беше осеяно с боклуци плюс просяци, а от затъмнените врати и прозорци ни изучаваха мънистени плъши очички — човешки и нечовешки. Градът представляваше купчина постройки, разположили се около скромен армейски аванпост, в който поддържаха някакъв състав предимно по навик, отколкото поради необходимост. Войниците, които от време на време срещахме, бяха дотолкова дегенерирали в сравнение с изрядния рекламен плакат за набиране на аскери, че често пъти бе трудно да се каже кой изглежда по-заплашително и противно — стражите или очевидно престъпните типове, наблюдавани от тях.
— Ако питаш мен, ми се струва по-скоро като най-лошия образ на човечеството! — промърморих мрачно аз.
— Нали това ти думам: блестящ пример за цивилизация!
Е, сега нямаше какво повече да добавя, защото не бях склонен да налапам стръвта и да попадна на поредната философска лекция на демона.
— Аахз, драги, аз ли си въобразявам, или пък хората се зазяпват в нас?
— Спокойно, момче. В такива градчета жителите винаги инстинктивно кроят шапка на чужденеца. Опитват се да преценят дали ние сме жертви, или разглеждаме другите като жертви. Нашата задача е се постараем да стигнат до извода, че сме от втората категория.
За да илюстрира думите си, той внезапно се извъртя и приклекна досущ като котка, хвърляйки огнен поглед по улицата, с десница върху дръжката на меча. Зад джамовете и в проходите изведнъж нещо се разшава и кажи-речи дузина едва видими форми се загубиха назад в тъмнината.
Една фигура обаче не помръдна. На рамката на шарен прозорец се бе облегнала някаква уличница — скръстила ръце, така че да показва слабо прикритите си гърди — и му се усмихна подканящо. В отговор демонът се ухили, помаха й с въодушевление, а тя бавно прекара по устните си крайчеца на безсрамния си език и подчертано му намигна.
— Ъ-ъ-ъ… Аахз?
— Да, момче? — отвърна той, без да сваля очи от мацето.
— Неприятно ми е да те прекъсвам, но дали ще си спомниш, че се предполага да си една стара лисица?
Люспестият все още бе преобразен като Гаркин — факт, който (изглежда!) за момент се бе изплъзнал от ума му.
— А? О, да. Май си прав, Скийв. Само че тука сякаш никой друг не се безпокои от това. Може би в този градец са навикнали на палави старчета.
— Добре де, не би ли могъл поне да спреш да се хващаш за меча? Нали мислехме той да е нашето тайно оръжие? Защо да се издаваме тъй евтино?
Сега Аахз носеше плаща на убиеца и бързо го придърпа напред, за да прикрие ножницата си.
— Момче, ще престанеш ли да ми вадиш душата? Нали ти казах, че едва ли някой ни е забелязал по-специално?
— Това никой ли е? — и аз кимнах към дамичката на прозореца.
— Тя ли? Тази особа не ни обръща повече внимание, отколкото на когото и да било другиго по улицата.
— Наистина ли?
— Е, ако ни отделя някакво внимание, то е предимно заради теб, не толкова заради мен.
— Така ли? Хайде стига бе, Аахз.
— Не забравяй, момче: ти сега си доста впечатляваща личност.
Аз примигнах. Това не ми беше хрумвало. Бях изтрил от главата си, че в момента съм преобразен като Куигли.
Ние бяхме скрили ловеца на демони досами градчето… всъщност го бяхме заровили в земята. Първоначално идеята ме бе потресла, но (както изтъкна Аахз) статуята не се нуждаеше от никакъв въздух, а и туй бе единственият абсолютно сигурен начин тя да не бъде открита от друг. Дори бойният еднорог, който ни съпровождаше — напоследък вече в пълна сбруя и броня, — не ми помагаше да усещам моята нова идентичност. Прекалено дълго бяхме пътували заедно.