Предполагам, би следвало да изпитвам съответното задоволство от факта, че сега мога да поддържам цели две маскировки, без съзнателно да мисля за тях. Уви, не изпитвах. Изнервяше ме, дето трябва да помня, че останалите хора ме виждат не така, както се виждам аз сам. Хвърлих един белтък към уличницата. Щом погледите ни се срещнаха, нейната усмивка забележимо се разшири. Тя показа нарасналия си ентусиазъм, като се занавежда все повече и повече от перваза, докато не взех да се безпокоя, че мацето ще изпадне… я от прозореца, я от роклята си.
— Какво ти рекох, момче! — въодушевено ме тупна по рамото Аахз и похотливо намигна.
— Бих предпочел да ме харесва такъв, какъвто съм в действителност — мрачно измърморих аз.
— Това е цената на успеха, скъпи ми Скийв — философски отвърна демонът. — Както и да е, няма значение. Тук сме по работа, нали помниш?
— Вярно — кимнах твърдо.
Обърнах се да продължим нататък, но можах единствено здравата да шляпна Аахз по крака с моя меч. Кофти номер.
— Хей! Внимавай, момче!
Изглежда, че в носенето на по-дълги оръжия има някакъв майсторлък, който окото не забелязва.
— Съжалявам, приятелю — извиних се аз. — На туй чудо върхът е малко тежичък.
— Ами-и-и? И откъде знаеш? — озъби се моят другар.
— Ама… нали ти каза…
— Аз съм казал? Няма да стане, момче. Онова, което за мен означава тежък връх, за теб може да не е. Балансът на оръжието е лична работа.
— Добре… смятам, че всъщност не съм свикнал да стопанисвам меч — признах.
— Лесно е. Просто забрави, че го носиш. Възприемай го като част от теб самия.
— Точно същото си мислех и тогава те ударих.
— Хмм… това ще го доразискваме по-късно.
С крайчеца на окото си все още виждах уличницата. Тя събра длани в безшумно ръкопляскане и ми прати въздушна целувка. Отведнъж осъзнах, че е решила, че аз нарочно съм цапнал Аахз — уместна постъпка за обуздаване на противника. Нещо повече, мадамата бе одобрила жеста ми. Погледнах я отново, този път по-внимателно. Може би по-късно ще успея да се измъкна от демона за малко и…
— Трябва да открием Фръмпъл — гласът на люспестия прекъсна блуждаещите ми мисли.
— Ммм…? О! Как, Аахз?
— С измама и лукавство. Гледай сега, момче.
И щом рече това, той бързо се озърна нагоре-надолу по трасето. Някаква групичка от трима много заети хлапаци тъкмо завиваше иззад ъгъла; двама от тях си подхвърляха един на друг шапката на третия.
— Хей! — приветства ги Аахз. — Къде мога да намеря Абдул Търговеца на килими?
— На втората улица вляво, пет пресечки направо — викнаха те, като размахаха десници в нужната посока.
— Видя ли, момче? Не беше трудно.
— Страхотно — отвърнах аз, без да се впечатля.
— Сега пък какво не е наред, чирако?
— Мислех си, че се опитваме да не привличаме ненужно вниманието.
— Не се тревожи, момче.
— Да не се тревожа? Тръгнали сме да се срещнем с един девол уж под секрет, а ти сякаш си решил да накараш куцо и сакато да ни забележат и да разберат къде сме се запътили.
— Слушай, Скийв, как обикновено се държат хората, когато влязат в нов град?
— Не знам — признах. — Не съм бил в чак толкова много градове.
— Добре, тогава да ти нахвърля картинката. Действително всички пришълци искат да ги забележат. Разиграват разни сцени и вдигат бая шум. Зазяпват се по жените и махат с ръце на хора, дето никога преди туй не са виждали.
— Но ние тъкмо това правим.
— Точно така! Сега разбра ли?
— Не.
Аахз изпусна ядна въздишка.
— Хайде, момче. Помисли малко, няма да те заболи. Двамата се държим като всеки друг, който се разхожда в непознат град, тъй че никой няма да ни погледне втори път. Няма да ни обърнат повече внимание, отколкото обръщат на всички останали. Е, ако последваме предложението ти и вземем да се движим крадешком из улиците, без да говорим с никого и без да се интересуваме от нищо, и ако наистина много здраво се опитваме да минем незабелязани, тогава всеки срещнат и на шурея му шуренайката ще се вторачат в нас, мъчейки се да разберат какво сме си наумили. Сега схващаш ли?
— Аз… така мисля.
— Хубаво… защото ей я там нашата мишена.
Примигнах и погледнах накъдето сочеше протегнатия му пръст. Магазинът се бе притаил между една ковачница и изложените на показ изделия на някакъв кожар. Както казах, градският живот бе нов за моя милост, но пак бих познал, че това е дюкян на търговец на килими, дори и да не беше украсен с голям надпис, оповестяващ този факт. Цялата му предна страна бе щедро изрисувана с ярки геометрични фигури, които очевидно трябваше да имитират шарките на тъканите вътре. Предполагам, че е било направено с цел да създава впечатление за богатство и процъфтяване, ала според мен беше непростимо крещящо и бедно.