— Разбира се. За какво по-конкретно се озъртаме?
— За някоя двойка, която е облечена горе-долу като нас.
— И как ще действаме, щом я видим?
— Проста работа — отговори Аахз. — Забиваме се в нея с всички сили, ти разменяш нашите лица с техните и оставяме тълпата да разкъса тях.
— Това някак си не ми звучи справедливо — кимнах не без съмнение.
— Момче, помниш ли к’во ти казах за ситуационната логика?
— Да.
— Е, в момента стигнахме до една от тези ситуации.
Оставих се да бъда убеден, макар и не толкова от логиката на Аахз, колкото от камъка, който профуча на косъм от главата ми. Не зная как навалицата се изхитряше да поддържа скоростта си и все пак да успява да докопва разни неща за хвърляне, но така или иначе го правеше.
Започнах да се озъртам за двойка, издокарана като нас. Това е по-трудно (отколкото изглежда на приказки), когато бягаш на живот и смърт, а врагът те преследва по петите.
За нещастие не се виждаше никой, който донякъде да отговаря на заявката. Съвсем не знам кои превъплъщавахме, ама те комай бяха доста уникално облечени.
— Ще ми се да имах оръжие — оплака се Аахз.
— Този въпрос вече го обсъждахме — отзовах се кисело. — И освен туй, какво щеше да направиш, дори да си въоръжен? Единственото, с което разполагаме и дето би могло да ги спре, е огненият пръстен.
— Хей! Аз го бях забравил — изненада се люспестият. — Той е все още на пръста ми.
— И каква е файдата? — попитах. — Не можем да го използваме.
— Хайде бе! Защо смяташ така?
— Защото ще разберат, че сме магьосници.
— Това няма да има никакво значение, ако са мъртви.
Ситуационна етика или не, но стомахът ми се, при мисълта да убием толкова много хора.
— Чакай, Аахз! — изкрещях.
— Гледай сега, момче — первектът се ухили и насочи ръка към тях.
Нищо не се случи.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА:
По-добре да получиш малко помощ навреме, отколкото много помощ, когато не ти трябва.
— Давай, Аахз! — ревнах отчаяно, като преобърнах една сергия с плодове пред нозете на тълпата.
Сега, когато изглеждаше, че той не може да навреди на моите събратя хора, аз взех да се тревожа те да не му навредят.
— Направо е непостижимо! — изкрещя демонът, после пак се стрелна напред.
— Какво? — обадих се, спринтирайки подире му.
— В един и същ ден повярвах и на девол, и на имп. Слушай к’во, Скийв. Ако се измъкнем от тая каша, ще ти позволя здравата да ме ритнеш. Два пъти, право в задника.
— Става! — изпухтях аз.
Нашето търчане започна да подлага на изпитание издръжливостта ми. За беда тълпата хич не даваше признаци на умора. Това бе достатъчно да ме накара да продължа да бягам.
— Гледай, момче! — възбудено посочи Аахз. — Спасени сме.
Проследих накъде стърчи пръстът му. Местен униформен патрул маршируваше… е, добре де, шляеше се по улицата пред нас.
— Крайно време беше — измърморих недоволно, но въпреки всичко с облекчение.
Тълпата също видя войниците. Преследвачите се развикаха някак по-диво и удвоиха усилията си да ни догонят.
— Хайде, младок! Дай газ! — кресна ми Аахз. — Все още не сме в безопасност.
— Какво да дам? — попитах аз, като го задминах.
Приближаването ни към патрула беше твърде шумно, така че докато се доберем до тях, всички аскери бяха спрели на място и наблюдаваха гонитбата. Един от групата, малко по-слабо размъкнат от останалите, си бе пробил с лакти път в челото й и стоеше там, скръстил ръце с подигравателна усмивка. Заради поведението му предположих, че е началство. Нямаше никакво друго обяснение униформените да му позволяват да действа по този начин. Хързулнах се и спрях пред него.
— П-преследват ни! — изстенах отмалял.
— Нима? — ухили се той.
— Остави ме аз да се оправям с това, момче — избуча демонът, като ме бутна настрани. — Вие ли сте дежурният офицер, господине?
— Точно така — отговори мъжът.
— Ами, изглежда, че тия… граждани — посочи с отвращение Аахз нашите преследвачи — възнамеряват да ни причинят телесни увреждания. Крещящо неуважение към вашия авторитет… господине!
Тълпата беше на някакви си десет фута и зяпаше ту нас, ту войниците. Със задоволство забелязах, че поне някои от тях дишат тежко.
— Струва ми се, че си прав — прозина се офицерът. — Ще трябва да се намесим.
— Сега само гледай, момче — прошепна Аахз и ме сръга в ребрата, когато началството пристъпи напред, за да се обърне към хората.
— Така. Всички вие помните, че държавата не разрешава на гражданите да си причиняват вреди един на друг — започна той.
Сганта начена мрачно да роптае, но офицерът им махна с ръка да млъкнат и продължи: