— Знам, знам. И ние също не ги харесваме. Ако зависеше от нас, щяхме да ви позволим сами да си уреждате разправиите и да си прекарваме времето в пиене. Да, обаче не зависи от нас. Налага ни се да се подчиняваме на законите досущ както обикновения народ, а законите гласят, че единствено военните могат да съдят и наказват гражданството.
— Видя ли? — прошепнах. — Цивилизацията си има някакви предимства.
— Мълчи, момче — изсъска в отговор Аахз.
— Така че макар да зная, че ви се иска да смажете тия двамата от бой, не можем да ви оставим да го направите. Те трябва да бъдат обесени в съгласие със закона!
— Какво?!
Не съм сигурен дали го произнесох аз или люспестият, или пък извикахме в хор. Независимо чий беше, нашият вопъл бе почти заглушен от ентусиазирания рев на тълпата.
Един войник сграбчи китките ми и болезнено ги изви зад гърба ми. Поогледах се и видях, че същото се случи и на Аахз. Няма защо да ви разправям, че не това беше подкрепата, на която се бяхме надявали.
— А вие какво очаквахте? — подигра ни се офицерът. — Ако сте искали помощ от военните, да не ни бяхте включвали в списъка на вашите клиенти. Да беше останало на нас, щяхте да увиснете още преди седмица. Единствената причина да не предприемем нещо е, че тия селяндури ви бяха отпуснали допълнително време и ние се бояхме от бунт, речем ли да се намесим.
Китките ни вече бяха стегнати с ремъци. Бавно ни изблъскваха към близкото самотно дърво пред един от ресторантите на открито.
— Някой да има въже? — викна туикският офицер към тълпата.
За наш „късмет“ някой имаше. Бързичко го подадоха на военния, който много церемонно започна да връзва клупове.
— Псст! Момче! — прошепна Аахз.
— Сега пък какво? — измърморих горчиво.
Вярата ми в съветите на первекта бе спаднала на рекордно ниско равнище.
— Когато вземат да те бесят, литни!
— Ка-кво?
Напук на самия мен ме завладя нова надежда.
— Хайде, Скийв. Събуди се! Подхвръкни. Както те учих по пътя.
— Те направо ще ме застрелят.
— Не да отлитнеш, глупако. Чисто и просто подхвръкни. Рей се на края на въжето и се гърчи. Хората ще си помислят, че са те обесили.
Аз си напрегнах ума… здравата. Би трябвало да получи, обаче… Забелязах, че премятат клуповете през по-нисък клон на дървото.
— Аахз! Не мога да го направя. Не мога да левитирам и двама ни. Все още не съм толкова добър.
— Не двама ни, момче. Само себе си. За мен не бери грижа.
— Но… друже…
— Внимавай да не изпуснеш маскировката ми. Ако разберат, че съм демон, ще изгорят телата. И моето, и твоето.
— Но, Аахз…
Времето ни бе изтекло. Груби ръце ни изблъскаха напред и започнаха да нагласят примките на главите ни. С уплаха осъзнах, че нямам сили да мисля за люспестия. Нуждаех се от цялата своя концентрация, за да спася себе си — ако съществуваше шанс дори и за това.
Затворих очи и отчаяно затърсих силова линия във въздуха. Имаше една… слабичка, ала я имаше. Взех да се съсредоточавам в нея.
Клупът се затегна около моя врат; почувствах, че нозете ми напускат земята. Долових как паниката се раздвижва у мен и я потиснах.
Всъщност така беше по-добре. Докато ме вдигат нагоре, би трябвало да усещат тежестта в края на въжето. Отново се концентрирах върху силовата линия… фокусирай… черпи мощ… пренасочи я. Отбелязах леко охлабване на смъртоносната яка. Като си спомних Аахзовите лекции за контрола, задържах енергията на това равнище и пробвах едно експериментално вдишване. Можех да си поема въздух! Не много наистина, но достатъчно, та да оцелея.
Какво още трябваше да сторя? О, да, трябваше да се гърча. Припомних си как реагираше някой катерицопор, когато го уловях в примка. Полека ритнах с крака и направих опит за тремор8. Общият ефект беше затягане на клупа. Реших да приложа друга тактика. Оставих главата ми да увисне настрани и проточих език от ъгъла на устата.
Това свърши работа. Подвикванията и подсвиркванията на тълпата изведнъж нараснаха, за да възнаградят моите артистични старания.
Задържах позата.
Езикът ми бързо съхнеше, но аз се насилих да не мисля за него. Дано избягна някое неволно преглъщане, опитах да се фокусирам върху по-различни неща от живота.
Бедният Аахз. Въпреки цялото му грубо критикарство и твърденията му, че не го е грижа за никого другиго освен за себе си, последното му деяние беше да помисли за моето добро. Обещах си, че когато сляза оттук…
Какво ли щеше да се случи, когато слезех от дървото? Как ли постъпват с телата в тоя град? Дали ги заравят? Дойде ми наум, че може би е по за предпочитане да те обесят, отколкото да те погребат жив.