— Законът казва, че се полагат те да висят тук, докато изгният!
Гласът на офицера сякаш отговори на моите въпроси и върна акъла ми към настоящето.
— Да-а, ама не е според закона да висят точно пред този ресторант! — долетя в ответ един гневен вик.
— Слушай какво ще ти кажа. На залез слънце ще дойдем пак и ще им срежем въжетата.
— На залез слънце? Ти разбираш ли от колко пари мога да се лиша дотогава? Никой не ще да яде на място, където някакъв труп си плацика пръстите в супата му. Вече загубих сума ти мангизи от обедния наплив.
— Хмм… Сетих се, че щом дневната печалба е толкова важна за теб, сигурно ще поискаш да отцепиш малко от нея.
— Значи тъй ставало, така ли? Ох, добре. Ето… за безпокойството.
Чу се звук от броене на монети.
— Това не е много. Нали разбираш, трябва да ги разделя с моите хора.
— Тежки условия налагаш! Не знаех, че бандитите си имат офицери.
Отброяване на още монети, придружено от хихикането на военния. Хрумна ми, че вместо да изучам магия, можех да си посветя времето на подкупи и рушвети. Те комай действаха по-ефективно.
— Войници! — викна началството. — Смъкнете тоя леш долу и го извлечете вън от града. Оставете го близо до пътя като предупреждение към всеки, който би се опитал да измами жителите на Туикст.
— Много сте мил — в гласа на собственика на ресторанта се прокрадваше сарказъм.
— Няма нищо, гражданино — подигра се офицерът.
За малко да забравя… да спра своя полет, преди да прережат въжето. Като се ударих в земята, си прехапах езика и рискувах да си го прибера обратно в устата. Никой не забеляза.
Невидими ръце ме сграбчиха под мишниците и за глезените и пътешествието към покрайнините на града започна.
Сега, когато знаех, че няма да ме погребат, мислите ми се върнаха към моето бъдеще.
Най-напред трябваше да направя нещо на Фръмпъл. Не бях убеден какво, но нещо. Поне толкова дължах на Аахз. Да речем, че щях да успея да съживя Куигли-статуята и да си осигуря подкрепата му. Предполагаше се, че той е ловец на демони. Вероятно бе по-способен да се пребори с един девол, отколкото бях аз. Все пак като се сетих за Куигли, може би това предположение не беше вярно. Или…?
После идваше Исстван. Какво щях да правя с него? Не бях сигурен, че мога да го победя дори с помощта на Аахз. Без нея пък не бих разполагал с никакъв шанс.
— Туй трябва да е достатъчно далеч. Да ги обесим ли отново?
Смръзнах се от подобно предложение. За щастие гласът откъм краката ми имаше различни идеи:
— Защо да си създаваме грижи? Още не съм виждал офицер, който да шавне и на сто крачки от бара. Дай просто да ги захвърлим тук.
Отекна общ хор на съгласие и в следващия миг пак хвърчах в пространството. Опитах се да се отпусна за удара, но земята бездруго ми изкара въздуха.
Ако смятах да продължа усилията си, за да усъвършенствам летенето, щеше да се наложи да посветя повече време за изкуството на тежките приземявания.
Лежах на място, без да мърдам. Вече не чувах войниците, ала не исках да рискувам да седна и да разкрия факта, че не съм мъртъв.
— Цял ден ли се каниш да плуеш там, или ще ми помогнеш да се развържа?
Очите ми се отвориха от само себе си. Аахз бе приседнал и ми се хилеше отвисоко.
Можех да направя едно-единствено разумно нещо и аз го сторих. Припаднах.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА:
Всеки, който използва израза „Лесно като да вземеш на бебе биберона“, никога не е опитвал да вземе на бебе биберона.
Почесах се и запитах:
— Вече можем ли да тръгваме?
— Още не, момче. Ще изчакаме, докато мине поне един ден, след като светлините угаснат.
— Искаш да кажеш, поне един час.
— К’вото ще да е. Сега млъквай и продължавай да наблюдаваш.
Ние дебнехме в глухия сокак от другата страна на улицата, където бе магазинът на Фръмпъл. Макар да смятахме, че сме в безопасност с новите си дрехи, не ми беше приятно да се връщам в същия град, в който ме бяха обесили. Трудно е да опишеш това чувство на човек, дето никога не го е изпитвал. Пък и беше странно отново да съм с Аахз, щом вече бях свикнал с идеята, че е мъртъв.
Очевидно вратните мускули на первектите са значително по-здрави от тези на хората. Моят другар просто си бе напрегнал жилите и те му бяха осигурили достатъчна опора, за да попречат на клупа да прекъсне достъпа на въздух.
Като любопитен щрих Аахз ме информира в добавка, че неговите люспи дават по-солидна защита, отколкото повечето ризници от метални пръстенчета или брони от плочки, каквито се намират в това измерение. Веднъж бях чул, че демоните можели да бъдат унищожени единствено със специално конструирани оръжия или чрез изгаряне. Изглежда, древните легенди наистина са имали някаква фактическа основа.