— Добре, момче — прошепна первектът. — Струва ми се, че изчакахме достатъчно.
Той се измъкна от сокака и ме поведе в широк кръг около магазина, като спря едва когато отново се върнахме към изходната точка на маршрута ни.
— Е, к’во мислиш, чирако?
— Нямам представа. Какво търсим?
— Я пак ми разкажи как си искал да станеш крадец — въздъхна Аахз. — Слушай, момче. Наблюдаваме нашата специална мишена. Така ли е?
— Така — кимнах аз, щастлив, че съм в състояние да се съглася с нещо.
— Хубаво. Колко входа и изхода от този магазин виждаш?
— Само един. Оня оттатък улицата.
— Правилно. Сега разсъждавай. Как смяташ, че ще проникнем там?
— Не зная — признах си честно.
— Хайде, момче. Ако съществува един вход…
— Искаш да кажеш, че направо ще влезем през предната врата?
— Защо не? Оттук изглежда, че тя е отворена.
— Ами… щом ти го предполагаш, друже. Аз просто си мислех, че ще е по-трудно.
— Ауу! Никой не е рекъл, че ще е лесно. Само защото вратата е отворена, не означава, че всъщност е отворено.
— Това не го разбрах съвсем, Аахз.
— Размърдай си мозъка, момче. Искаме да нападнем един девол, нали? Той има достъп до всякакви магии и джунджурии. Сега какво ще кажеш да затвориш очи и пак да погледнеш същата тази врата?
Направих го, без да се туткам. Незабавно в ума ми изскочи образът на светеща клетка, която напълно обгръщаше магазина.
— Фръмпъл е издигнал някаква защита — информирах аз моя партньор.
Сетих се, че едва преди няколко седмици щях да гледам на такава конструкция с благоговение. Днес я приемах като относително нормална — просто още едно препятствие за преодоляване.
— Опиши ми я — просъска Аахз.
— Ами-и… ярка е… белезникаво-пурпурна… има редуващи се прътове и напречници, които образуват квадрати, големи горе-долу колкото длан.
— Само входа ли обхваща тази защита, или целия магазин?
— Целия магазин. Покривът е под нея, а прътите влизат право в земята.
— Хм. Е, ще трябва някак да минем през полето й. Слушай, момче. Време е за нов бърз урок.
Отворих очи и пак се взрях в дюкяна. Сградата ми се виждаше също тъй безобидна, каквато беше, докато я обикаляхме. Разтревожих се, че не мога да почувствам присъствието на решетката така, както усещах нашите собствени щитове.
— Какво е това, Аахз? — попитах обезпокоен.
— Хмм? О, това е преграда — като онези, които използваме, обаче още по-гадна.
— Кое й е по-гадното?
— Ами този вид щитове, дето те научих да изграждаш, представляват една система за ранно предупреждение и кажи-речи нищо друго. Като те слушам, онова което е приложил Фръмпъл, може да стори значително повече. Не само че ще те убие, но и ще те разкъса на парченца, по-малки дори от прашинки. Нарича се дезинтеграция.
— И ние ще минем през нея? — вдигнах рамене недоверчиво.
— След като вземеш своя бърз урок. Сега помниш ли ония упражнения с перцето? Как да увиваш ума си около него, за да го контролираш?
— Аха — рекох аз озадачен.
— Е, искам да направиш същото, обаче без перцето. Престори се, че държиш нещо, което не е там. Оформи енергиите в тръба.
— После какво?
— После пъхаш устройството в един от квадратите на клетката и го разширяваш.
— И това е всичко?
— Именно. Хайде, опитай.
Затворих очи, сетне се пресегнах с ума си. Избрах си някакъв квадрат в центъра на отворената врата, пъхнах моята мисловна тръба и взех да я разширявам.
Щом тя докосна прътите, образуващи правоъгълника, усетих сърбеж и физически натиск, сякаш се бях сблъскал с материален предмет.
— Леко, момче — ласкаво каза Аахз. — Искаме само да поогънем туй чудо, а не да го счупим.
Продължих да работя с тръбата. Прътите бавно поддадоха, докато не допряха следващите. Тогава отново изпитах парливия сърбеж и допълнителна съпротива.
— Запомни, Скийв. Щом влезем вътре, не бързай. Изчакай очите ти да се приспособят към тъмнината. Не ни е нужно да предупреждаваме Фръмпъл, като се препъваме и събаряме разни вещи.
Сега вече трябваше да се напрягам. Моето устройство бе стигнало до друга рамка от защитата, така че натисках навън общо дванайсет пръта.
— Направи ли я най-после? — шепотът на Аахз звучеше тревожно.
— Само една секунда… Да!
Ето че тръбата стана достатъчно широка, за да пропълзим през нея.
— Сигурен ли си?
— Да, приятелю.
— Добре. Води, момче. Аз съм след теб.
Много странно, ала не усетих никое от моите обичайни съмнения, когато смело закрачих през улицата към магазина. Явно доверието в собствените ми способности растеше, защото дори не се поколебах, започвайки да лазя из тръбата. Единственият ми лош момент беше, щом отведнъж осъзнах, че пъпля във въздуха на около фут над земята. Явно бях поставил устройството малко височко, но нямаше значение. То се държеше! Следващия път щях да знам.