Огледах се за подкрепа, но никой не ни наблюдаваше. Явно на Дева такива спорове бяха нещо обичайно.
— Казах ти, че е станала грешка! Не ти ща дракона.
— Глийп — рече малкият звяр, като наведе глава към мен.
— Не ми ги разправяй тия! — избухна стражът. — Ако не го искаше, защо тогава го нахрани?
— Не съм се и опитвал! Той изяде парче от ръкава ми!
— Глийп! — въздъхна драконът, организирайки отново неуспешна атака към моята риза.
— Значи признаваш, че е получил храна от теб?
— Ами-и… може да се каже… Да! И какво от това? — почна да ми писва да ми крещят.
— Щом е така, плащай! За мен той вече нищо не струва.
Аз позагледах чудноватия зелен звяр. Не ми се видя да му е станало лошо, загдето е ял от дрехата на Скийв.
— Какво му има? Бих се заклел, че е съвсем наред.
— Глийп! — не се стърпя животното и пак пристъпи рачешката към моя милост.
— О-о-о! Той си е екстра — присмя се пазачът. — Само дето сега е привързан. Един такъв дракон не чини пет пари освен за човека или нещото, към което е привързан.
— Хубаво де, ама към кого се е привързал?
— Я не ми се прави на умник! Естествено към теб! Откакто го нахрани.
— Е, господине, нахрани го отново и го отпривържи! Аз си имам неотложна работа другаде.
— Просто тъй, така ли? — скептично попита деволът, като издигна глас до нови висоти. — Много добре разбираш, че по този начин не става. Щом някой дракон се привърже, запазва чувството си завинаги. Точно затова са толкова ценни.
— Завинаги? — кимнах със съмнение.
— Ами… докато един от вас двамата не умре. Но всеки глупак знае, че не трябва да храни подобно животно, освен ако не иска да го спечели за себе си. Идиотските твари са прекалено впечатлителни, особено младите като тоя. Ясен ли съм?
Пак огледах дракона. Наистина той беше твърде млад: крилете му тъкмо бяха започнали да разцъфват (което сметнах като признак за незрелост); зъбите му бяха остри досущ игли, а не износени до заоблено, както на неговите събратя в яхъра. И въпреки всичко в мускулите, които играеха под тези люспи, имаше сила… да, реших аз, ще подкрепя моя звяр в битка срещу всеки…
— Глийп! — рече животното, едновременно облизвайки двата края на мустаците си със своя раздвоен език.
Това ми върна здравия разум. Дракон! За какво ми е тази придобивка?
— Е — заявих високомерно, — в такъв случай мисля, че аз не съм някакъв си там глупак. Стига да знаех какви последици ще има, щом му позволя да ми яде ръкава, щях…
— Слушай, синко! — озъби се деволът и отново ме мушна в гърдите. — Ако си въобразяваш, че ще…
Нещо вътре в мен се прекърши. Отблъснах ръката му с ярост, която ме изненада.
— Името ми не е „Синко“ — изсъсках с тих глас, който не успях да позная, че е моят собствен. — То е Скийв! Сега снижи тон, когато ми говориш, и си дръж мръсния пръст за себе си!
Треперех от глава до пети, макар и да не можех да кажа дали от ярост или от страх. Бях изразходвал целия си изблик на чувства в тази тирада и внезапно установих, че се чудя как ще преживея последиците й.
Изненадващо, но при въпросната атака пазачът отстъпи няколко крачки и вече ме изучаваше с ново учудване. Усетих някакъв натиск отзад в краката си; след миг рискувах да погледна. Драконът се беше свил зад мен и бе проточил врат около кръста ми, за да надзърне към стража.
— Съжалявам — пазачът изведнъж се смири и взе да се подмазва. — Отпървом не те познах. Ти каза, че името ти е…?
— Скийв — надменно му припомних аз.
— Скийв ли? — той умислено сбърчи вежди. — Чудна работа. Не се сещам за това име.
Не бях сигурен за кого или за какво ме смята, но ако при пътуването ми с Аахз бях научил нещо, то беше да разпознавам и да се възползвам от едно предимство веднага щом го забележа.
Деволът продължаваше да се ослушва.
— Секретността, заобикаляща моята идентичност, би следвало сама по себе си да послужи като ключ, ако разбираш какво имам предвид — измърморих аз и му намигнах най-конспираторски.
— Естествено — отвърна той. — Трябваше по-скоро да се усетя…
— Няма значение — прозинах се. — В такъв случай думай за дракона…
— Да. Извини ме, че избухнах, ама нали вижда какъв ми е халът?
Странно беше някой толкова огромен да ми хленчи, но аз се държах на висота. Дори се усмихнах:
— Е, сигурен съм, че можем да измислим нещо.
Докато го казвах, едно съображение мина подобно светкавица през моята глава. Всичките ми пари бяха у Аахз! Нямах нищичко, което да струва и пукнат грош, с изключение на…
Въздъхнах тежко наум.
После бръкнах в джоба си, като се насилих да го направя небрежно. Все още беше там! Амулетът, който бях взел от тялото на Куигли-статуята и който позволяваше на онзи, дето го носи, да вижда през магиите. Прибрах го, докато Аахз не гледаше, и го скрих за в случай че може да се окаже полезен в някое кризисно положение. Какво пък, положението сега определено мязаше на кризисно!