Поех подир миризмата на первския ресторант с дракона, следващ ме предано по петите. Въпреки нарастващото ми желание отново да се събера с Аахз, скоростта ми бе значително по-ниска от оная, която поддържаше демонът, когато пристигнахме в началото. Бях напълно хипнотизиран от този странен Пазар и исках да разгледам колкото се може повече от него.
Ако човек го опознаваше на спокойствие, щеше да забележи, че тук цари някакво подобие на ред. Различните щандове и будки бяха по принцип групирани според вида на продаваните артикули. Това, изглежда бе по-скоро поради случайност, отколкото по план. Очевидно щом някой девол наредеше витрина (да кажем, с невидими плащове), за нула време наоколо се събираха купчина конкуренти — всеки от тях умираше от мерак да бие другия с качество на стоките или пък с примамлива цена. Повечето неясно тътнещи гласове идваха от разправиите между търговците за разположението на техните евентуални сергии или за мястото, което те вече заемаха.
Миризмата ставаше все по-силна, докато аз бродех сред зона, специализирана в екзотична и магическа бижутерия, устоявайки на изкушението да я разгледам по-подробно. Още по-настойчиво бе изкушението, когато преминавах през един район, в който се показваха оръжия. Дойде ми наум, че тук бих могъл да открия нещо интересно, за да го използваме срещу Исстван, но вонята на первската храна се бе усилила и аз събрах кураж да привърша търсенията си. Явно можехме да се оглеждаме за оръжие едва след като намеря Аахз. Заради интензивността на „аромата“ бях сигурен, че скоро ще стигна до моята цел.
— Хайде, Глийп — насърчих дракона.
Звярът беше поизостанал и реагира само с леко ускоряване на хода.
Тръпнейки в очакване, аз свих зад последния ъгъл и рязко спрях. Ето го източника на мириса.
Бях се озовал в задната част на един голям обор с непознати чуждоземни животни за продан. Пред мен имаше високо хълмче от някаква влажна жълто-зелена субстанция. Докато зяпах, от щанда се появи млад девол, който носеше лопата, пълна със същата субстанция. Той ме измери с недоумяващ поглед, изтърси товара си върху грамадата отпреде и се върна на своя щанд. Купчина тор! Значи бях проследил миризмата на купчина тор!
— Глийп?! — рече драконът, като ме гледаше въпросително.
Може би ме питаше какво ще правим сега. Няма що, хубава гатанка.
Стоях и обмислях следващия си ход. Вероятно най-добрият ми шанс беше да извървим обратно дирята си до продавача на пръчки и да опитаме отново.
— Ще отделиш ли малко време на едно момиче, хубавецо?
Извърнах се светкавично. Там забелязах девойче, каквото никога досега не бях виждал. На външен вид беше бунатка и ако не бяха тенът и косите й, можеше да мине за човек от моето измерение. Нейната кожа грееше с чуден златисто-маслинен оттенък, а главата й бе увенчана с грива от светлозелени косми, която блестеше на слънцето. Беше мъничко по-висока от мен и с такива невероятни криви на тялото, че личеше как щедрата й фигура се бори срещу ограниченията на дрехите.
— Или купчините тор наистина ти навяват разни мисли? — заключи тя.
Имаше бадемовидни котешки очи, които палаво играеха, докато бъбреше.
— Ъъъ… на мене ли говориш, госпожице? — заекнах аз.
— Разбира се, че на теб — измърка момичето, като ме доближи и обви ръце около врата ми. — Положително не говоря на твоя дракон. Искам да кажа, че той е умничък и всичко такова, но просто вкусът ми не е насочен в това направление.
— Глийп! — рече звярът.
Почувствах, че телесната ми температура се повиши. Допирът на ръцете й предизвикваше гъделичкащо усещане, което сякаш напълно объркваше моя метаболизъм.
С известни усилия избъблих:
— Хмм… всъщност търся приятел.
— Е, значи си намерил — промърмори тя, сетне притисна тялото си към мен.
— Аах… аз… ммм — изведнъж установих, че трудно се концентрирам. — Какво искаш?
— Макар и да не ми е според обичая, мисля, че бих желала да ти кажа какъв ти е късметът… безплатно.
— О? — трепнах изненадан.
За пръв път, откакто бях дошъл на Пазара, някой ми предлагаше нещо без пари. Не знаех дали следва да съм щастлив или подозрителен.
— Ти ще участваш в сбиване — прошепна в ухото ми девойката. — Голям тупаник.
— Какво? — възкликнах аз. — Кога? И с кого?
— Спокойно, хубавецо — предупреди ме тя, затягайки прегръдката около врата ми. — „Кога“ е само след няколко минути. „С кого“ е онази банда шушумиги зад моето рамо… Не зяпай направо към тях!
Последното й рязко предупреждение предотврати рефлективния ми поглед. Движейки се по-предпазливо, аз успях да ги мярна с крайчеца на окото си.