Щом го рече, пак се обърна към медното котле. Разпери ръце и петте свещи във върховете на пентаграмата оживяха, а очертанията й започнаха да блестят с призрачна синя светлина. Няколко минути царува тишина, сетне той взе тихо да си напява под нос. От съдинката се изви стълбче дим, но вместо да се вдигне към тавана, се заизлива на пода и начена да оформя малко облаче, което кипна и запулсира. Сега магьосникът заприпява по-високо; образуванието набъбна, потъмня. Котлето почти се скри от погледа, ала там… в дълбините на облака… се появиха някакви контури…
— Исстван ти изпраща поздрави, Гаркин!
При тези думи сърцето ми едва не слезе в петите. Бяха се разнесли от вътрешността на колибата, но не и откъм границите на пентаграмата! Светкавично се извърнах към техния източник. Току пред вратата бе застанала нечия фигура, заслепяваща очите с блестящия си златен плащ. За един побъркващ миг си помислих, че това е демонът, който се е отзовал на призива на моя инструктор. После видях арбалета. Вярно, бе човек, обаче оръжието — заредено и със запънат спусък — не спомагаше за душевното ми спокойствие.
Гаркин дори не си направи труда да погледне.
— Не сега, глупако! — озъби се той.
— Това беше доста дълго преследване, господине — продължи мъжът, сякаш не бе го чул. — Добре се беше скрил, но наистина ли се надяваше да избягаш…
— Как смееш!?! — Гаркин обърна гръб на работата си, а гневът му бе ужасяващ.
Човекът съзря чертите на магьосника и ето че неговото собствено лице се разкриви в гротескна маска на страх. Той рефлекторно пусна стрелата от арбалета, ала бе прекалено късно. Не видях какво стори Гаркин — нещата се развиваха твърде бързо, — но гостът внезапно изчезна сред море от пламък, изпищя в агония и падна долу. Пламъкът се стопи също тъй неочаквано, както се бе появил, оставяйки единствено димящия труп вместо свидетелство, че изобщо го е имало.
Няколко мига стоях като вкоренен на място, преди да успея да помръдна или дори да проговоря.
— Учителю — рекох най-подир, — аз… Гаркин!
Тялото на магьосника лежеше върху пода досущ набръчкана купчинка. С един скок се озовах до него, обаче бях закъснял доста много. От гърдите му с мълчалива окончателност стърчеше арбалетната стрела. Гаркин ми бе дал последния си урок.
Когато се приведох, за да докосна неговото чело, забелязах нещо, което смрази кръвта във вените ми. Полускритата от торса му свещ откъм северния връх на пентаграмата беше угаснала. Линиите на фигурата вече не сияеха в синьо. Защитната магия бе отпаднала.
С мъчително усилие вдигнах глава и открих, че се взирам в чифт жълти, опръскани със злато очи, които не бяха от този свят.
ГЛАВА ВТОРА:
Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.
Веднъж в гората се озовах лице в лице със свирепа змиекотка. Друг път се сблъсках с паякомечка. Сега, застанал срещу един демон, реших да се държа по същия начин, който ме бе спасил при гореупоменатите положения. Застинах на място. Или поне (като се обръщам назад) ми е приятно да си мисля, че това е била преднамерена, добре, пресметната реакция.
Демонът разтегли устни, откривайки две редици остри като игли зъби.
Почудих се дали да не променя избрания способ на действие; накратко, запитах се дали да не припадна.
Гостът прекара пурпурен език по бърните си и бавно започна да протяга ноктеста ръка към мен. Е, туй вече свърши работа! Поех заднишком, но не с котешки грациозен скок, а драскайки на четири крака. Удивително е колко бързо можеш да се придвижваш така, когато си подходящо вдъхновен. Изхитрих се здравата да се изпотя, преди яко да си тресна главата в стената.
— Гааахх… — рекох. Може и да не изглежда Бог знае какво, ала тогава бе най-спокойният израз на болка и ужас, за който успях да се сетя.
При този мой изблик мъжът като че се задави. Нададе няколко накъсани рева, па взе да се смее. Смехът му не беше някакво ниско, заплашително хихикане, а чистосърдечният ентусиазиран кикот на човек, току-що видял нещо истерично забавно.
Това ми се стори хем обезпокоително, хем дразнещо. Дразнещо, понеже у мен нарастваше подозрението, че причината за веселостта му съм аз; обезпокоително, защото… ами… той беше демон, а пък те, демоните, са…