— Коравосърдечни, злобни и кръвожадни — изпъшка през смях отвъдният гост, сякаш бе прочел мислите ми. — И ти наистина се хвана на въдицата, нали, момче?
— Извинявай, какво рече? — вдигнах рамене, тъй като нищо друго не ми хрумна.
— Нещо слухът ти да не е наред? Казах „коравосърдечни, злобни…“.
— О, чух те. Просто се питах какво имаш предвид.
— Имах предвид, че (бас държа!) си се изплашил до смърт от няколко добре подбрани думи на моя уважаван колега — и махна с палец през рамо към тялото на Гаркин. — Съжалявам за драматизма. Почувствах, че за да стане по-светъл един иначе трагичен момент, ще е нужно мъничко комично облекчение. Сега разбираш ли?
— Комично облекчение?
— Е, всъщност не можех да пропусна сгодния случай. Само да си беше видял физиономията.
Ухили се, излезе от пентаграмата и бавно заоглежда помещението.
— Значи туй било новото местенце на Гаркин, а? Ама че кочина. Кой би си помислил, че ще стигне дотук?
Да кажа, че бях объркан, ще е живо недооценяване. Не бях сигурен как би следвало да се държи един демон, ала положително не беше по тоя начин.
Можех да се втурна към вратата, но не изглеждаше да се намирам в непосредствена опасност. Или това странно същество не възнамеряваше да ми причини нещо лошо, или бе уверено в способността си да ме спре, дори и да се опитам да офейкам. За благото на нервната ми система реших да приема първата хипотеза.
Демонът продължаваше да се озърта в колибата, а аз оглеждах него. Бе хуманоид; сиреч имаше две ръце, два крака и една глава. Беше нисък, но яко сложен — малко по-широк в раменете от обикновен мъж и много мускулест, — само че не можех да го нарека човек. Искам да уточня, че рядко се срещат лишени от косми хора с тъмнозелени люспи, покриващи тялото им, и заострени уши, плътно прилепнали към скулите. Реших да рискувам с друг въпрос.
— А-а, извинявай…
— Да, момче?
— Ами ти наистина си демон, нали?
— М-м? О, да, мисля, че би могъл да го кажеш и така.
— Тогава, ако не възразяваш, да те попитам, защо не действаш като демон?
Зеленият гост ми хвърли възмутен поглед, после с мъченически жест вдигна глава към небето.
— Аман от критици. Слушай к’во, момче, щеше ли да си по-щастлив, ако ти бях прегризал гръкляна със зъби?
— Е, не, но…
— Виж, щом си задаваме такива въпроси, ти пък кой си? Някой невинен свидетел или си дошъл заедно с убиеца?
— Ето с кого съм — побързах да отвърна, като насочих треперещ пръст към тялото на Гаркин. Тая приказка за прегризването на гръцмуля пак ме изправи на нокти. — Или най-малкото бях с него, тоест с магьосника. Онзи го викна… него!… Аз съм… аз му бях ученик.
— Да не се майтапиш? Чирак на майстор Гаркин? — той започна да се приближава към мен и протегна ръка. — Драго ми е да… к’во има?
Щом люспестият тръгна към моя милост, взех да се дърпам назад. Опитах се да го направя между другото, но той го забеляза.
— Ами… щото… ти си демон.
— Аха. И?
— Ммм… Уф, смята се, че демоните са…
— Я се успокой, бе момче. Аз не хапя и съм стар авер на Гаркин.
— Не каза ли, че си демон?
— Точно тъй. Идвам от инакво измерение. Дименционен пътешественик съм или, за краткост, демон. Загря ли?
— Какво ще рече „дименционен“?
Посетителят се начумери.
— Сигурен ли си, че си бил калфа на Гаркин? Имам предвид, той не ти ли е разправял нещичко за дименциите?
— Да — отговорих. — Искам да кажа, нищо. Аз съм му чирак, но магьосникът никога не е обелвал зъб за демон-циците.
— Произнася се дименции — поправи ме той. — Добре де, думата означава друг свят… всъщност един от няколкото светове, които съществуват едновременно с този тук, само че в различни равнини. Разбираш ли?
— Не — признах си без увъртане.
Люспестият мъж кимна:
— Хубаво. Просто приеми, че не съм от тоя на свят, и от друго измерение. Та значи там аз съм магьосник също като Гаркин. Имаме си собствена програма за обмен на кадри, така че можем да се призоваваме един друг през бариерата, за да впечатляваме евентуалните си чираци.
— Доколкото разбрах, ти каза, че си бил демон — вметнах подозрително.
— И още съм. Слушай, момче. В моя свят ти щеше да бъдеш демон, само че в настоящия момент аз се намирам в твоя, ето защо аз съм демонът. Ясно ли ти е най-после?
— Според мен ти спомена, че си бил магьосник.
— Не мога да повярвам! — отправи гневния си призив към небето гостът. — Стоя тук и споря с някакъв пишман калфа… Чувай бе, младо.
И той отново ме прониза с поглед.
— Я да опитам другояче. Желаеш ли да ми стиснеш ръката, или да взема да ти изтръгна сърцето?