Кристина Дод
Още един скандал
1
Съфолк, 1806
— Виж сега, Мадлин, разбирам, че току-що си се завърнала у дома след четиригодишно отсъствие и желаеш да се отдадеш на заслужена почивка, но се боя, че това е невъзможно.
Мадлин де Лейси, маркиза Шеридан, бъдеща херцогиня Магнус, отхапа първото си парченце свестен ростбиф от четири години насам, сдъвка го, преглътна го и се усмихна блажено на едрия, червенобузест, приличен на булдог англичанин, който седеше срещу нея на огряната от слънцето маса, сервирана за закуска.
— И защо, татко?
— Заложих те в игра на пикет и загубих.
Мадлин зяпна невярващо и внимателно остави ножа и вилицата до чинията си. Бегъл поглед към слисания лакей й показа, че човечецът беше замръзнал на мястото си точно когато се канеше да налее на Магнус сутрешното му кафе.
— Благодаря ти, Хийтън. Остави каната на бюфета. Ще те повикаме, когато се нуждаем от услугите ти.
Когато Хийтън се оттегли, тя се втренчи в баща си и повтори — бавно, тъй като не искаше недоразумения — думите му:
— Заложил си ме на хазарт и си загубил?
Той продължаваше да се храни спокойно. Сребърните прибори проблясваха в ръцете му.
— Рекох си, че няма смисъл да омекотявам удара. Моята Мадлин е разумно момиче. Винаги съм се хвалел, че не си някоя истеричка.
— Може би не е зле да ми съобщиш повече подробности относно този странен облог — овладяно изрече Мадлин, опирайки се на прехваления си здрав разум.
— Ако лошият късмет не ме беше накарал да кача, когато той беше изтеглил пика…
— Не, татко. — Мадлин си пое дълбоко въздух. — Интересува ме защо ти е било да ме залагаш?
— Ами той го предложи.
— И той е…?
— Мистър Найт.
— И ти се съгласи, защото…?
— Току-що бях загубил богатството ни и всичките ни имения. Само ти ми беше останала.
— Каква удивителна логика. Значи лошият късмет е виновен, че си заложил на игралната маса всичко, каквото имаме — в това число и собственото си дете?
— Да. Тогава да те заложа ми се стори страшно хитър ход.
Мадлин вдигна вежди. Откакто майка й беше умряла преди седемнайсет години, животът й се беше променил. Галеното петгодишно момиченце се превърна в практично момиче, което непрекъснато се разправяше с бедствията, оркестрирани от безразсъдствата на милия му татко. На дванайсет години Мадлин знаеше как да върти домакинството, да организира прием, въобще да се справя с всякакви проблеми.
Но това й дойде като удар посред бял ден. Все пак сърцето й не ускори ритъма си, челото й остана гладко, ръцете в скута й не зашаваха нервно. И преди се беше изправяла пред катастрофи с олимпийски размери — почти до една резултат от нехайството на баща й. И сега нямаше намерение да изневери на спокойствието си.
— Как така?
— В най-лошия случай именията ни щяха да са под твоя контрол или поне във владението на твоя съпруг. — Магнус започна да дъвче бузите си. — Един вид предложих именията ти като зестра.
— С дребната подробност, че ако именията наистина бяха предложени като зестра, щях да познавам съпруга си и да дам съгласието си за този брак. — Разумен довод, с който баща й би трябвало да се съгласи, но кой знае защо нещо я съмняваше, че ще стане така.
— Не отричам, обаче и да познаваше момчето, все тая. Вече беше сгодена веднъж. Обичаше го. И всичко свърши с крах! Как му беше името? Кестенявият младеж с онези дяволски очи. — Магнус се вгледа в позлатения, украсен с херувимчета таван, и погали брадичката си. — Той беше сто пъти по-подходящ от този мистър Найт, но ти го разкара. От изумление Лондон млъкна поне за осем секунди. — Баща й се ухили. — Дотогава не знаех, че си способна на гневни изблици. Как му беше името?
В спокойствието й се появи пукнатина. Когато отговори, ръцете й се свиха в юмруци.
— Гейбриъл Ансел, граф Кемпиън.
— Точно така. Боже, няма да го забравя. Беше великолепна в гнева си! Приличаше на майка ти в някой от стихийните й изблици.
Мадлин не желаеше да слуша такива неща. Не обичаше напомнянията за гнева си, за загубата си на контрол или за онази нощ и онова, което последва. След това за пръв път в живота си беше зарязала благоприличието. Беше странствала по света, за да намери забрава, и се завърна в родината чак когато я постигна. Вече не се сещаше за Гейбриъл. Дори името му не помнеше.
— Майка ти беше точно като теб. Винаги трезвомислеща и уравновесена, но прихванеха ли я дяволите… тогава океани се разделяха. Донесете още пушена херинга! — Последното беше изкрещяно към затворената врата.
Мадлин вдигна звънчето до лакътя си и го разклати. Икономът се отзова моментално. Без съмнение Хийтън беше отърчал в кухнята, за да разгласи невероятната вест сред цялото домакинство. Когато Мадлин се обърна към Апинггън, гласът й беше спокоен и овладян.